Нелсън Демил - Скъпи Джон!

Продължих със съветите:

— Гледай карабината или пушката да е до теб. Карабината е на стойката за чадъри до външната врата.

— Джон…

— Сюзън, имаме… — погледнах си часовника — по-малко от петнайсет часа до излитането. Хайде да не рискуваме.

Тя сви рамене.

— В колко часа искаш да ни вземе колата? Полетът е в седем и половина.

Трябваше да тръгнем за летището към пет, по тъмно, така че отвърнах:

— Ще отидем с моя форд, за да вземем карабината, и ще оставим колата на дългосрочния паркинг.

— Предпочитам да повикаме кола и да си спестим главоболията.

— И аз, но трябва да вземем тая последна предпазна мярка.

Това не я зарадва много.

— Джон, отиваме на почивка , не на бой.

— Не спори с мен, иначе ще се обадя на баща ти и ще му кажа да те накаже.

Сюзън се усмихна.

— Очертаваш се като непоносим.

— Определено.

Целунах я и тя ми каза:

— Не се бави. Искаш ли моя мобилен телефон?

— Да. — Взех го и слязох долу. Хвърлих поглед към карабината на стойката за чадъри, после излязох и заключих вратата.

Носех ключовете за двете коли и реших да отида с моя таурус, защото по-лесно щях да го паркирам в града.

Качих се и потеглих по алеята. Когато стигнах до вратарската къщичка, използвах дистанционното и порталът се отвори. Хрумна ми нещо и натиснах клаксона, след което слязох от колата.

Вратата на къщичката се отвори и на прага се появи млад охранител — не го познавах. Представих му се.

— Аз съм Джон Сатър. Живея в къщата за гости.

— Да, господине.

— Сам ли сте?

— Аз съм до осем, после застъпва друг.

— Добре… Е, искам след петнайсетина-двайсет минути да отидете до къщата и просто да я обиколите, за да видите дали всичко изглежда наред.

— Не бива да напускам поста си.

— Днес това ще е част от задълженията ви. — Дадох му банкнота от двайсет долара. — Госпожа Сатър си е вкъщи и не очакваме гости, тъй че не пускайте никого, освен ако не ни се обадите и ние не разрешим. Аз ще се върна след около половин час. — Всъщност можеше да е по-скоро час, но нямаше нужда да го знае.

Бакшишът явно го зарадва, защото отвърна „няма проблем“, каквото и да значи това.

Качих се в колата и потеглих към Лоукаст Вели.

Освен списъка на Сюзън носех писмото на Етел — трябваше да го преснимам. Щях да направя двайсет копия и да пращам на Уилям по едно месечно, както и за Деня на бащата, Коледа и рождения му ден.

Когато стигнах до началото на градчето, позвъних на Сюзън и тя отговори.

— Движението е натоварено и ще ми е трудно да намеря място за паркинг, така че не съм сигурен колко ще се забавя.

— Не бързай.

— Трябва ли ти лук?

— Не, не ми трябва лук, скъпи.

— Добре. Помолих човека от охраната на портала да нагледа къщата след петнайсетина минути. — Напомних й: — Карабината е на стойката за чадъри, в случай че трябва да слезеш долу. Остави двуцевката в спалнята. Ще ти се обадя пак.

Лоукаст Вели беше пълен с коли, състезаващи се за места за паркиране. Погледнах часовника на таблото: 17:39. Е, с малко късмет, щях да се прибера след час.

Какво толкова можеше да се случи за един час?

Купих всичко от списъка и в местния копирен център направих десетина, ксерокса на писмото на Етел, в случай че Уилям се нуждае от ежемесечно напомняне за причините да сключим нов семеен финансов договор. Когато потеглих обратно по петнайсетминутното трасе до Станхоуп Хол, часовникът на таблото показваше 18:23.

Извадих мобилния телефон на Сюзън и се обадих, но тя не отговори, затова оставих съобщение:

Прибирам се след десетина-петнайсет минути. Позвъни ми, когато видиш, че съм те търсил.

Сигурно взимаше душ или въпреки съвета ми да не излиза навън беше отишла на верандата, без да вземе телефона. Имаше и друга вероятност — да търси още дрехи в мазето.

Когато стигнах на няколко минути от Грейс Лейн, позвъних във вратарската къщичка, за да предупредя да ми отворят портала, обаче не отговори никой. Охранителят може да говореше по другата линия. Или пък беше навън. Или до тоалетната.

Завих по Грейс Лейн и настъпих газта. След три минути стигнах пред портала и си отворих с дистанционното.

Дадох пълен напред още преди двете крила напълно да са се отворили и пътьом хвърлих поглед към вратарската къщичка. Никой не излезе навън и аз продължих по-бързо от обикновено по чакълената алея към къщата за гости. Не бях разтревожен, ала не бях и съвсем спокоен.

Видях, че лексуса на Сюзън го няма и въздъхнах от облекчение. В същото време й се ядосах, задето не ми се е обадила да ме предупреди, че излиза, пък и изобщо, че е излязла. Жените просто никога не слушат какво им говориш.