Нелсън Демил - Скъпи Джон!

— Разпитвам много за баща ми, неговите приятели и роднините, и всички говорят страхотни неща за него, обаче си мислех, понеже наистина ви уважаваше… че може би ще ми разкажете нещо… такова де… нещо за него, дето неговите paesanos не могат да го проумеят. Нали разбирате?

Знам, че хората искат да слушат хубави неща за своите непрежалими покойници от ония, които са ги познавали, и момчето явно боготвореше баща си, тъй че привидният повод за идването му беше да чуе как Джон Уитман Сатър — образован американец с родословие от първите заселници — ще каже нещо мило и граматически вярно за протокола. Тогава защо ми се струваше, че съм на събеседване за нова работа?

— Познавахме се само около… хм, половин година — отвърнах.

— Да, но…

— Ще си помисля.

— Добре. Навярно може да помислите и как да ви се отплатя за това, което направихте.

— Какво съм направил?

— Спасихте му живота.

Не отговорих.

— Оная вечер в „Джулио“. Когато го раниха. Спрели сте кръвта.

Какво съм си мислел, по дяволите, когато го бях направил? Искам да кажа, тогава вече бях сигурен, че чука жена ми. Отгоре на всичко не е благоразумно да се намесваш в мафиотско убийство. Искам да кажа, някой — в конкретния случай Салваторе Д’Алесио — беше платил добри пари да очистят Франк Белароса и аз го преебах. Та към категорията „никое добро дело не остава ненаказано“, след като оздравя, Франк ми намекна, че баджанак му, господин Д’Алесио, не бил доволен от мен. Зачудих се дали чичо Сал още ми е сърдит. А може би всичко ми беше простено, след като жена ми впоследствие уби Франк. Може би трябваше да помоля Антъни да попита чичо си за това. А може би не трябваше.

— Господин Сатър? Вие му спасихте живота.

— Постъпих като всеки човек, който е подготвен да оказва първа помощ — отвърнах. И прибавих: — Нищо не ми дължите.

— Ще ми е приятно да ви върна услугата.

Ясно си спомнях услугите на Франк. Не ми бяха особено полезни. Бях убеден, че услугите на Антъни също предполагат известни последици. Та, за да отрежа опасността от корен, реших да съм пределно ясен.

— Впоследствие се оказа, че съм спасил живота на баща ви само за да може жена ми да го убие.

Това като че ли го изненада — сигурно си мислеше, че няма да спомена конкретната причина за смъртта на баща му. Тъй де, Франк Белароса не почина от естествена смърт, освен ако в неговия свят убийството от разярено гадже не се смята за такава.

И за да се доизясня, прибавих:

— Баща ви чукаше жена ми. Но предполагам, че го знаете.

Той не отговори веднага, после рече:

— Да де, вестниците писаха.

— А знаете ли, че тя се е върнала?

— Да. Знам.

— И какво мислите за това?

Антъни ме погледна право в очите.

— Мисля, че не е трябвало да се връща.

— И аз мисля така. Обаче тя очевидно е на друго мнение. — И без да откъсвам очи от него, заявих: — Предполагам, че това няма да е проблем, Антъни.

Той продължи да се взира в мен.

— Ако щяхме да имаме такъв проблем, господин Сатър, нямаше да има значение, даже да живееше на луната. Capisce?

Вече бях сигурен, че разговарям с младия бос.

— Ето това е услугата, която можете да ми направите.

Антъни се замисли за момент.

— Не знам какво се е случило между тях, но е било лично. И когато между един мъж и една жена се случва нещо лично… ние не се занимаваме с това. — И прибави: — Няма проблем.

Когато Франк Белароса казваше, че няма проблем, проблем имаше. Обаче засега оставих нещата така и мислено си отбелязах да продължа с Антъни Белароса разговора по въпроса защо да не очиства бившата ми жена. Тъй де, напоследък Сюзън не ми беше правила никакви услуги, но пък е майка на децата ми, както вече споменах. Щях да го посоча на Антъни, но пък той щеше да ми напомни, че тя го е оставила без баща. Като се замисли човек, направо е невероятно колко неприятности докарва едното ебане.

Във всеки случай вече достатъчно се бях разхождал по пътеката на спомените и имах възможност да изтъкна аргумента си, затуй се изправих.

— Мерси, че се отбихте.

Младият Белароса последва примера ми и излязохме в антрето. Поставих ръка на бравата, обаче той спря и ме попита:

— Видяхте ли се вече с жена си?

— Бившата ми жена. Не, не съм.

— Е, ще се видите. Можете да й предадете, че всичко е наред.

Не отговорих, но ми хрумна, че Сюзън Станхоуп Сатър сигурно изобщо не се е замисляла над факта, че се е върнала в квартала, в който е убила мафиотски бос. А вече трябваше да е чула, че Антъни живее на територията на някогашното имение Алхамбра. Може би се канеше да му се обади и със закъснение да му изкаже съболезнованията си, понеже не е присъствала на погребението на любовника си. Това не е само майтап. За Сюзън е присъщо едно убеждение, типично изобщо за горната класа — фактът, че си застрелял човек, не означава, че не бива да си любезен с приятелите и роднините му.