Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

4. Джамила

5. Кейт Мактиърнън

Седях в празната къща на Пета улица и се чудех какъв може да бъде следващият му ход. Това ме побъркваше, чувствах се така, сякаш бягах в кръг.

Кайл бе способен на всичко.

Той най-после се обади отново.

— Убих ги и не изпитвам нищо. Абсолютно нищо. Но ти ще изпиташ, Алекс. В известен смисъл ти си виновен за смъртта им. Никой, освен ти. Дори не исках да ги убивам, но се налагаше. Така трябваше да продължи историята. Вече всичко е извън контрол. Признавам си.

Ужасяващото признание дойде в пет и петнайсет сутринта. Бях спал около три часа, когато телефонът иззвъня. Паника скова тялото ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя.

— Кого си убил? — попитах Кайл. — Кажи ми. Кого? Кажи ми!

— Какво значение има? Те са мъртви. Хора, на които държиш. Вече не можеш да направиш нищо — освен да ме заловиш. Навярно мога да ти помогна. Нали това искаш да чуеш? Така ще стане ли по-интересно за теб? Ще стане ли справедливо? — Той се разсмя неконтролируемо. Боже, никога не го бях виждал да губи контрол.

Оставих го да продължи. Това искаше той, от това се нуждаеше, нали?

Кого беше убил Кайл? О, боже, кой беше мъртъв? Беше пролял кръвта на повече от един човек.

— Винаги сме работили в екип. В известен смисъл това ще бъде мигът на върховното ми тържество — да се заловя сам. Всъщност съм си мислил за това. Фантазирал съм си. Какво по-добро предизвикателство би могло да има? Не мога да се сетя. Аз срещу самия себе си. — Той отново се разсмя.

Наложи се да се насиля да не го питам отново кого е убил. Това само щеше да разгневи Кайл. Сигурно щеше да затвори. Но мислите ми препускаха. Бях ужасно изплашен. Кристин? Кейт? Джамила?

Някой от ФБР? Кой? О, боже, кой? Имай милост, съжали ме. Покажи ми, че си човек, копеле такова.

— Аз не съм висококвалифициран психолог като теб, но ето ти теорията на един аматьор — каза Кайл. — Мисля, че цялата тази работа с гнева може да е съперничество между двама братя. Възможно ли е? Знаеш ли, Алекс, аз имах по-малък брат. Той се появи, когато едиповият ми комплекс бе достигнал връхната си точка, бях едва на две години. Той ме измести от вниманието на майка ми и баща ми. Провери това, Алекс. Консултирай се с Куонтико. Може да е важно.

Беше толкова спокоен и ми се присмиваше — като детектив и като психолог.

Ръцете ми започнаха да треперят. Беше ми писнало.

— Кого уби този път? — извиках в телефона. — Кого?

Кайл разби сърцето ми. Разказа ми подробно за убийствата, които бе извършил току-що. Бях сигурен, че ми казва истината.

После затвори още докато го псувах яростно.

След минути бях в колата си, със замъглени очи, вцепенен, бързах през Вашингтон към ужасната сцена на престъплението му.

Не, не, не!

Не бях очаквал това. Все едно ми бяха забили нож в сърцето и го въртяха, докато аз пищях от болка. Кайл ме бе наранил жестоко и искаше да повярвам в още нещо: това, което следва, е още по-лошо. Това е само началото.

Стоях мълчалив и вкаменен в спалнята на Зак и Лиз Тейлър. Очите ми бяха замъглени от сълзи. Двама от най-скъпите ми приятели бяха мъртви. Бях идвал в къщата им десетки пъти — на партита, на вечеря или просто да си поговорим късно вечерта. Зак и Лиз ни бяха посещавали на Пета улица много пъти. Зак беше кръстник на малкия Алекс.

Единствената ми утеха бе, че беше умрял бързо. Вероятно Кайл се е тревожел да не го заловят. Знаел е, че трябва бързо да се измъкне от апартамента им.

Каквато и да бе причината, бе убил семейство Тейлър с два единични изстрела в главата. Не си бе направил труда да обезобрази телата. Посланието му беше ясно. Това не е заради тях.

Това е между нас двамата.

Зак и Лиз Тейлър не означаваха нищо за него. Може би това бе най-ужасното от всичко. С каква лекота убиваше. Колко много желаеше да ме нарани.

Това бе само началото.

Щеше да стане по-лошо.

Нямаше следи от ярост или някакви други силни чувства. Почти имах усещането, че щом е влязъл в спалнята им, се е разколебал. О, Кайл, Кайл, имай милост.

Водех си мислени бележки — нямаше нужда да си записвам нищо. Знаех всяка ужасяваща подробност наизуст. Нямаше да ги забравя, докато бях жив.

Изстрелите бяха отнесли главите им отстрани. Насилих се да ги погледна. Помнех колко влюбени ми се струваха Лиз и Зак винаги. Веднъж Зак ми беше казал: „Лиз е единственият човек, с когото ми е приятно да съм на дълго пътуване с кола“. Това бе неговото мерило. Никога не свършваха нещата, които двамата имаха да си кажат един на друг. Чувствах се абсолютно празен, докато се взирах в труповете им. Вече ги нямаше. Каква ужасна загуба, какво ужасно представление.