Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Минах покрай телата им, за да стигна до големия прозорец, който гледаше към улицата. Чувствах се нереално. Видях мигащия надпис на „Кафе Лотрек“, което сега бе затворено. Замислих се за Кайл, който бягаше, какво си мислеше, къде се бе отправил.

Исках да го заловя, да го спра. Не, исках да убия Кайл. Исках да го нараня по най-ужасния възможен начин.

Някой от екипа криминолози се приближи до мен, сержант на име Ед Лайл.

— Съжалявам за загубата ви. Какво искате да направим, детектив Крос? Готови сме да започнем работа.

— Скицирайте, заснемете с видео, с фотоапарат — казах на Лайл. Но всъщност нищо от това не ми трябваше. Не ми трябваха повече запечатани образи, нито дори доказателства.

Знаех кой е убиецът.

Прибрах се вкъщи към един часа по обяд. Трябваше да поспя, но не можех да понеса повече от два-три часа бездействие. Станах и обиколих цялата къща.

Крачех от стая в стая. Трябваше да предотвратя някаква ужасна трагедия, но не знаех откъде да започна. Списъкът с възможните жертви на Кайл постоянно се въртеше в главата ми: семейството ми, Сампсън, Кристин, Джамила Хюз, Кейт Мактиърнън, племенницата ми Наоми, семейството на Кайл.

Не можех да прогоня образа на убитите Зак и Лиз от главата си. Те бяха екзекутирани в разцвета на живота си заради мен. Накрая успях да повърна и това бе най-голямото облекчение, което изпитах през онзи ден. После ударих огледалото в банята с дланта си и едва не го счупих.

Кайл винаги бе на крачка пред мен, нали? Това продължаваше от много години. Беше такова невероятно копеле.

Бе абсолютно уверен в способностите си, включително и в умението си да ни избяга по всяко време. Какво следваше? Кого щеше да убие? Кого? Кого?

Как успяваше да изчезне след убийствата? Как успяваше да се потопи и стане невидим, когато толкова много хора го търсеха?

Той имаше пари — беше се погрижил за това, докато изпълняваше ролята на Мислителя. Така че какво следваше да направи?

Работих на компютъра си до късно вечерта, доста след полунощ. Компютърът бе до прозореца на спалнята ми. Дали той стоеше отвън и ме наблюдаваше? Не мислех, че дори Кайл би поел такъв риск. Но как можех да отпиша която и да е възможност?

Той бе способен на широкомащабно масово убийство. Ако такъв бе планът му, къде щеше да нанесе следващия си удар? Вашингтон? Ню Йорк? Ел Ей? Чикаго? Родния му град — Шарлът, Северна Каролина? Може би някъде в Европа? Лондон?

Беше ли семейството му в безопасност — жена му, синът и дъщеря му? Едно лято бяхме прекарали ваканцията си заедно. Бях гостувал в дома им във Вирджиния няколко пъти през годините. Жена му Луиз ми бе добра приятелка. Бях й обещал да заловя Кайл жив, ако с възможно. Но сега се чудех — исках ли да удържа обещанието си? Какво щях да правя, ако откриех Кайл?

Той можеше да посегне на собствените си родители, особено след като винеше баща си за поведението си. Уилям Хайлънд Крейг бе генерал от армията, после председател на управителните съвети на две от 500-те най-големи компании, чиито офиси се намираха в района на Шарлът. В наши дни той изнасяше лекции срещу хонорар от десет до двайсет хиляди долара, беше в десетина борда на директорите. Той пребивал Кайл като момче, възпитавал го безсърдечно, подклаждал омразата му.

— Съперничество между братя? Кайл сам го бе споменал. Той се бе конкурирал постоянно с по-малкия си брат до смъртта му през 1991-а. Дали Кайл не бе убил Блейк? Смяташе се, че Блейк е загинал при нещастен случай по време на лов. Ами по-големият му брат, който още живееше в Северна Каролина?

Дали не възприемаше и мен като свой по-малък брат? Дали Кайл не виждаше в мен Блейк? Той се състезаваше с мен и се опитваше да ме контролира още от самото начало. Жените в моя живот може би представляваха заплаха за него, краен вариант на братското съперничество. Затова ли бе убил Бетси Кавалиър? Ами Морийн Кук в Ню Орлиънс? И Джамила?

Отбелязах си внимателно да обмисля и очертая един особен ъгъл, триъгълник на дисфункционалното семейство, в който присъствахме аз и Кайл.

Една крачка пред мен.

Поне досега.

Ако нападнеше родителите или брат си, щяхме да го заловим. Агенти от Бюрото ги охраняваха много внимателно.

Кайл знаеше това. Той не би направил нещо глупаво — а само жестоко и отвратително.

Една крачка пред мен.

Това, изглежда, бе ключът за измисления свят на Кайл, поне така както го разбирах засега. Той нямаше да предприеме очевидните ходове. Щеше да отиде поне един ход или дори два по-далече от тях. Но как успяваше да ме изпреварва — особено сега? Напоследък в главата ми се въртеше една много неприятна мисъл. Може би някой във ФБР му помагаше — може би Кайл имаше партньор.