Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Ключалката на вратата към терасата щракна тихо. После не се случи нищо.

— Всичко е наред, ще се справим — прошепна Джамила. — Този път ще победим.

Чакахме в мрака близо до вратата. Накрая вратата се отвори, съвсем бавно. Кайл влезе вътре. Тръгна към нас, приведен ниско. Очевидно не виждаше къде се намираме, но ние го виждахме.

Ударих го с цялата си тежест, с пълна сила, с цялата мощ, която имах. Блъснах го силно в стената на дневната. Целият апартамент се разтресе. Книги и чаши изпопадаха на пода от близките полици. Изненадах се как тялото му не проби стената.

Забих лакът в брадата му с всичка сила. Стана ми по-добре. Кайл беше силен и жилав, но аз бях надъхан да го победя. Забих му едно късо дясно кроше, което размести челюстта му. После го ударих в слънчевия сплит. Изкарах му въздуха.

Щях да продължа да го удрям, но Джамила светна лампите в стаята. Главата ми пламна. Тялото ми затрепери.

Това не беше Кайл Крейг.

— Наведи се, наведи се! Скрий се от прозорците! — извиках на Джамила.

Страхувах се, че може да я простреля с пушка с оптичен мерник. Може би Кайл беше някъде навън, вече знаех, че може да стреля. Джамила се наведе и залегна с лице към мен и към мъжа, когото бях нападнал. Той изглеждаше не по-малко объркан от мен. Кой, по дяволите, беше той? Какво се бе случило току-що? Кой беше този мъж и къде беше Кайл?

Джамила държеше револвера си насочен към гърдите му. Ръката й бе удивително стабилна. Носът му кървеше лошо от ударите, които му бях нанесъл. Той бе добре сложен, вероятно малко над трийсет годишен, с къса коса, чернокож с доста светла кожа.

В главата ми цареше пълен хаос.

— Кой, по дяволите, си ти? Кой си ти? — извиках на замаяния кървящ мъж на пода.

— ФБР — промълви той. — Аз съм федерален агент. Свалете оръжието си. Веднага.

Джамила също му крещеше:

— Аз съм от полицията на Сан Франциско, изобщо няма да си свалям оръжието, господинчо. Какво правиш в апартамента ми? — извика тя. Почти виждах какви мисли се въртят в главата й, определено не бяха приятни. — Отговаряй!

Той поклати глава.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Портфейлът ми е в задния ляв джоб. Имам значка и карта. Аз съм от ФБР, по дяволите!

— Не мърдай! — извиках му аз. — Може отвън да има някой въоръжен. Кайл Крейг ли те изпрати тук? — попитах аз.

Изражението на лицето на агента отговори на въпроса ми, но той отказа да потвърди или отхвърли предположението ми.

— Казах ви, не съм длъжен да отговарям на никакви въпроси.

— Длъжен си и още как! — натърти Джамила.

Направих единственото, което можех при дадените обстоятелства — обадих се на ФБР.

Четирима агенти от офиса на Бюрото в Сан Франциско пристигнаха в апартамента малко след пет сутринта. Продължавахме да стоим настрани от прозорците, въпреки че се съмнявах Кайл да е още наблизо. Съмнявах се да е изобщо в Сан Франциско. Мислителя винаги бе на крачка пред мен. Трябваше да се сетя, в известен смисъл се бях сетил, че той няма да направи това, което очаквахме.

През следващите няколко часа отчаяните агенти от ФБР се опитваха да се свържат с Кайл Крейг. Не можаха и това ги потресе. Започнаха по малко да вярват на историята ми, че може би Кайл е човекът, извършил поредица от убийства в течение на последните няколко години. Кайл бе изпратил агента в апартамента на Джамила и му бе наредил да влезе с взлом. Беше обяснил на агента, че някой е убил инспектор Джамила Хюз и че Алекс Крос е вътре.

После положението започна да се напича.

Аз бях този, който допринесе за това.

В седем и половина сутринта получих телефонно обаждане от директора на ФБР Роналд Бърнс във Вашингтон. Бърнс говореше предпазливо и премерено, което ми подсказа, че има сериозни проблеми с Кайл. Все още бях объркан и разстроен, но прецених, че това са естествени и трезви емоции. Кайл Крейг беше лудият, не аз.

— Кажете ми всичко, което знаете, господин директор — казах аз. — Знам много за Кайл, но вие знаете неща, които не са ми известни. Кажете ми ги. Важно е да науча всичко.

Бърнс не ми отговори веднага. Последва дълга пауза. Познавах го достатъчно добре и знаех, че той е приятел на Кайл. Поне се беше смятал за такъв. Всички бяхме грешали толкова дълго. Бяхме измамени, предадени от човек, на когото се бяхме доверявали.

Накрая Бърнс заговори:

— Това вероятно датира от времето на случая „Целуни момичетата“. Може би и отпреди това. Знаеш, че Кайл е учил в университета „Дюк“. Познавал е Уил Рудолф — Джентълмена от студентските си години в „Дюк“. По време на разследването на онзи случай е възможно Кайл да е бил отговорен за смъртта на една репортерка от „Ел Ей Таймс“ — Бет Либерман. Тя е била на път да разкрие Уил Рудолф.