Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Сега играта с Алекс Крос трябваше да завърши. Изпитваше необходимост да дразни и измъчва Крос, да докаже, че е по-умен от него. И тогава самият той отиде твърде далеч. Случи се, когато уби Бетси Кавалиър, един от собствените му агенти. Всъщност убийството не можеше да се избегне. Кавалиър беше започнала да го подозира, докато преследваше Мислителя заедно с Крос. Трябваше да си отиде, да умре.

Същото се отнасяше и за Крос. Крос бе предан на приятелите си, доверчив и това бе най-голямата му слабост, най-същественият му дефект. Но Крос щеше да го залови, въпреки че още не го бе направил. Разбира се, инстинктът на Крос го бе довел тук, на пост пред дома на инспектор Хюз. Крос се нуждаеше да бъде добър човек, етичен полицай, защитник. Каква загуба на интелект. Колко жалко, че Крос не можеше да бъде още по-добър противник.

Крос го беше видял на улицата — така че какво следваше? Каквото и да следваше, то със сигурност бе отприщило адреналина в тялото му. Усещането бе превъзходно. Кайл знаеше, че разполага с малко време да обмисли действията си. Как да постъпи? Те бяха в апартамента на Хюз. Предимството бе на негова страна.

Той нямаше да го загуби, предимството си.

Направи следващия си ход.

— Знаеш ли, Алекс, никога не съм го харесвала — каза Джамила, докато чакахме в сумрака на апартамента й. — Струваше ми се толкова студен, почти като робот. Казвам ти, той мрази жените. Веднага го усетих.

— Е, за съжаление аз пък наистина харесвах Кайл. Той е невероятно умен. Дори инсценираше, че Мислителя ми се обажда в моменти, когато бяхме двамата с него. Сега трябва да обмисля внимателно кой е той в действителност. При него не става въпрос за психоза, поне не мисля, че е така. Той е организиран. Очевидно умее да изработва сложни и прецизни планове. Като никога ми се иска да ми се обади.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза Джамила.

Двамата с нея седяхме на пода до една етажерка в дневната. Имаше и пейка за коремни преси, нищо претенциозно, стар модел. По пода бяха разпръснати гирички от по два и половина и пет килограма. Имаше и списания и страници от „Кроникъл“.

Надявах се Кайл да не може да вижда какво става вътре в апартамента, да не си носи бинокъл. Или окуляр за нощно виждане, прикачен на някоя пушка. Знаех, че може да стреля добре, след като бях видял как се справи с Майкъл Алигзандър. Биваше го за много неща.

Все пак за всеки случай двамата с Джамила не се доближавахме до прозорците.

— Завива ми се свят само като си представя какво е направил досега. Чудя се дали някога ще узнаем всичко — каза тя.

— Ако го заловим, той ще иска да говори. Ще иска да се похвали с това, което е извършил. Ако ни нападне тази вечер, може би ще научим всичко още по-бързо.

— Мислиш ли, че знае, че си тук?

Въздъхнах, свих рамене.

— Вероятно знае, че съм тук. Може би това е вечерта, в която ще се разкрие. Знам едно: няма да направи това, което очакваме. Мислителя никога не го прави. Това е единственият твърд модел, който следва.

Обсъдихме дали да не се обадим по телефона за подкрепление, но Джамила реши, че така ще подплашим Кайл и той ще изчезне. Той искаше нас двамата, нали така? Това и щеше да получи. Още ли искаш да ме дразниш, копеле? Хайде! Направи го, Кайл!

Така че двамата си седяхме в мрака и се чувствахме едва ли не уютно. Накрая Джамила се пресегна и докосна ръката ми. И двамата се преместихме и се облегнахме един на друг. Чакахме.

— Поне е удобно — прошепна Джамила. — Не е като да висим някъде навън.

— У дома е най-добре, нали?

Беше малко преди четири, когато чухме шум отвън. Джамила се обърна и ме погледна. Вдигнахме пистолетите си.

За пръв път се сблъсквах с мисълта, че може да застрелям Кайл, човек, когото доскоро считах за приятел. Това чувство не ми харесваше. Не бях сигурен как ще реагирам и това ме плашеше.

Чухме леки стъпки по терасата. В известен смисъл се почувствах облекчен. Това бе откритото противопоставяне, което Кайл искаше. Той идваше. Предполагах, че историята, която представяше от толкова време, измисленият му живот в крайна сметка бяха надделели над истинския. Може би в момента бе в състояние на психоза. Това щеше да ни даде преимущество.

— Съвсем внимателно — прошепнах и докоснах ръката на Джамила. — Опитай да възприемеш ситуацията от неговата гледна точка. Кайл мисли, че може да се справи с нас, където си пожелае.

Зае се с ключалката бързо и умело. С минимално усилие. Осъзнах, че бе наблюдавал апартамента на Джамила продължително. Познаваше сградата достатъчно добре, за да мине по задното стълбище и после да се изкатери по металната пожарна стълба до терасата.