Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Табелки „Безопасен квартал“ бяха забити в яркозелените тревни площи по цялата улица. Надявах се това да е безопасна улица. Молех се на бога да е толкова безопасна, колкото изглеждаше.

Върнах се и зачаках в колата. Въртях се неспокойно. Ставах все по-изнервен и неспокоен. Замислих се кой може да бъде Мислителя, после отново се върнах на убийството на Бетси. Замислих се за Казанова, за Джентълмена, за Кейт Мактиърнън, която бе отвлечена в Северна Каролина. Защо се сещах за всичко това сега? Каква беше връзката? Не можех да прогоня зловещите и опустошителни сцени на убийствата от главата си.

Не и Джамила. Нека това че се случва отново. Нека тя да не пострада.

Докато седях и се тревожех, телефонът ми иззвъня. Веднага вдигнах.

Беше той. Играеше жестоките си игри. Изглеждаше толкова близо.

— Къде си, доктор Крос? Мислех, че се прибираш вкъщи при децата си. Може би е крайно време да го направиш. Работата ти тук приключи. Няма какво повече да свършиш. Абсолютно нищо. Не бихме искали нещо да се случи с Нана и децата, нали? Това би било най-ужасното, не мислиш ли? Най-най-ужасното.

Веднага се обадих на Нана във Вашингтон. Или я нямаше, или още ми беше сърдита и не вдигаше телефона. По дяволите! Вдигни телефона, Нана!

Трескаво набрах повторно номера вкъщи, но пак никой не вдигна. Вдигнете, вдигнете! По дяволите, вдигнете телефона!

Потта се стичаше по врата и челото ми. Това бе най-черният кошмар, най-ужасният ми страх. Какво можех да направя оттук?

Обадих се на Сампсън и му казах веднага да отиде вкъщи и да ми се обади оттам незабавно. Той не зададе никакви въпроси.

— Веднага ще изпратя патрулна кола. И аз ще стигна там за няколко минути. Няма да се бавя. Ще ти се обадя, Алекс.

Седях в колата и нервно зачаках Сампсън да се обади. Главата ми бучеше от всевъзможни ужасни мисли и образи.

Не можех да направя нищо — нито за Джамила, ако беше в беда, нито за собственото си семейство във Вашингтон.

Замислих се за Мислителя и начина му на действие в миналото. Винаги имаше драматични заплахи и изявления и после, когато най-малко го очаквах, той пристъпваше към действие и нанасяше смъртоносния си удар.

Когато най-малко го очаквах.

Действия, не думи.

Ужасни убийства.

Той знаеше, че не съм се върнал във Вашингтон, но дали знаеше със сигурност, че съм в Сан Франциско?

Не можех да се концентрирам достатъчно. Възможно ли бе да е точно тук, на улицата на Джамила? Дали не ме гледаше в момента? Беше ми показал, че е достатъчно умен да ме проследи, без да го забележа. Искаше да демонстрира уменията си ли?

Мобилният ми телефон отново иззвъня. Сърцето ми подскочи в гърдите. Тромаво натиснах бутона за отговор.

— Крос — казах.

— Всичко е наред, Алекс. У вас съм с Нана и децата. Всички са живи и здрави. С тях съм.

Затворих очи и въздъхнах с облекчение.

— Дай ми да говоря с Нана — казах на Сампсън. — Не й позволявай да откаже. Трябва да обсъдя с Нана какво ще предприемем.

Сампсън обеща да остане с Нана и децата, докато се прибера у дома. Той бе човекът, на когото имах най-голямо доверие, с никой друг на света те не биха били в по-голяма безопасност. Но въпреки това не можех да бъда сигурен и това ми тежеше ужасно. Не исках да тръгвам от Калифорния, без да съм открил Джамила и да съм се убедил, че е добре.

Накрая се обадих на Тим Брадли от „Икзаминър“. Той не знаеше къде е Джамила, дори не знаеше, че си е взела почивен ден. Може би е искала да се махне за малко от града — да избяга от съществуването си на детектив от полицията.

Започвах да си мисля, че може би съм сгрешил със спирането си в Сан Франциско. Колкото повече стоях на улицата пред дома й, толкова повече се убеждавах в това. Може би напрежението от работата най-после ми се отразяваше. Инстинктите изневеряват първи.

Всеки път, когато решавах да си тръгна, си спомнях нощта, когато пристигнах в дома на Бетси Кавалиър и видях мъртвото й тяло.

Освен това точно благодарение на инстинктите си бях стигнал дотук в кариерата си.

Чувства, предчувствия, преживявания от миналото.

Може би просто проявявах упорство.

Останах там, на поста си. Слизах от колата два-три пъти, разхождах се нагоре-надолу по улицата. Връщах се в колата. Продължих да чакам. Чувствах, че действам абсурдно, но не можех да се откажа. Отново позвъних на Сампсън. Вкъщи всичко бе наред. Още един познат детектив, Джером Търман, бе пристигнал като подкрепление на Сампсън. Двойна стража срещу Мислителя. Достатъчно ли бе това, за да защити близките ми?