Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

— Няма да се опитвам да ви изплаша с обичайните заплахи, които се отправят в залите за разпит — казах му съвсем спокойно.

Уестън сякаш не ме слушаше. Отегчен ли беше? Безразличен? Невероятно умен? В действителност Господаря бе необикновена личност: високомерен, изключителен, ослепителен, физически поразяващ. Имаше най-пронизващите очи, които бях виждал. Беше ми изнесъл истинско представление в Санта Барбара — безобидният учен, готов да препоръча литература за вампирите.

Той наклони глава и напрегнато се втренчи в очите ми. Уестън търсеше нещо, не можех да определя какво. Издържах на погледа му и това сякаш го подразни.

— Върви на майната си! — сряза ме той.

— Какво има? — попитах накрая. — Какво се върти в главата ти, Питър? Това, че не съм достоен да те разпитвам ли?

Той се усмихна — в усмивката му се прокрадна дори леко загатната топлина. Той умееше да очарова, знаех това. Бях го открил още в библиотеката в Санта Барбара.

— Ако говоря с теб, ако ти кажа всичко, което чувствам и в което вярвам, ти няма да разбереш — каза той. — Ще се почувстваш още по-объркан и недоумяващ, отколкото си сега.

— Опитай — предизвиках го.

Той отново се усмихна, но не каза нищо.

— Знам, че скърбиш за Уилям и Майкъл. Не го показваш, но си ги обичал — казах аз. — Знам много за теб. Знам, че чувствата ти са дълбоки.

Питър Уестън кимна, почти недоловимо. Жестът му беше царствен. Наистина скърбеше за Уилям и Майкъл. Бях прав за това. Тъгуваше, че те са мъртви.

Той отново заговори:

— Да, детектив Крос, изпитвам по-дълбоки чувства, отколкото можете да си представите. Нямате и най-малка идея. Нямате никаква представа как мислят подобните на мен.

После отново замълча. Господаря нямаше какво повече да каже. Ние, обикновените смъртни, просто не можехме да разберем. Оставих го сам.

Това бе краят.

Чувствах се отчасти облекчен, във всеки случай бях по-добре. Поне случаят с убийствата изглеждаше разрешен. Питър Уестън бе в затвора. Бяхме направили всичко възможно по този случай. Напрежението бе спаднало. Бяхме спрели кръвопролитията.

Джамила бе заминала предната вечер; обещахме си да поддържаме връзка и знаех, че ще го направим. Отправих се към летището същата сутрин, за да хвана полет от Сан Франциско за Вашингтон. Отивах си у дома и това ме караше да се чувствам добре.

Подробностите още излизаха наяве, но се страхувах, че никога няма да научим всичко за този странен, зловещ култ, възникнал в Калифорния. Обикновено така ставаше при разследванията на убийства. Никога не научаваш всичко, което искаш. Това е първата и най-основна истина за живота на детектива, която не показват в телевизионните сериали или киното. Предполагам, че филмите не биха се харесвали толкова, ако бяха по-близки до реалността.

Питър Уестън се бе запознал с Даниъл и Чарлз, когато те имали представления в Лос Анджелис. Уестън вече имал своите последователи в Санта Крус и Санта Барбара, но се преструвал, че се подчинява на илюзионистите, докато не се почувствал достатъчно силен сам да стане Господаря. После изпратил Уилям и Майкъл Алигзандър да свършат мръсната работа. Предполагаше се, че са имали последователи в почти сто града, особено сега, когато Интернет улеснява контактите между хората.

Нещо продължаваше да ме тормози. Не можех да определя точно какво, но то не ми даваше мира през целия път до Сан Франциско. Ядеше ме отвътре. Страх и ужас. Но заради какво?

Имаше четирийсет и пет минутно закъснение на полета, така че слязох от самолета. Всевъзможни лоши мисли се въртяха в главата ми. Чувствах се напрегнат и неспокоен.

Първите вампирски убийства в Сан Франциско продължаваха да занимават мислите ми.

И проклетият Мислител.

Джамила бе тук, в Сан Франциско. Но това бе съвсем друга тема.

Какво ме тормозеше?

После ми хрумна, че може би знам отговора. Може би го знаех през цялото време. Обадих се на Джамила в службата. Казаха ми, че си е взела почивен ден.

Позвъних на домашния й телефон, но и там никой не вдигаше. Може би беше излязла на някой от осем километровите кросове, с които се хвалеше. Или бе на среща с Тим Брадли от „Икзаминър“, а това не ми влизаше в работата.

А може и да не беше.

— Къде беше отишла?

Дали не й се беше случило нещо, или просто проявявах излишна параноя? Определено напоследък работех твърде много. Нямах нужда от това. Наистина нямах нужда.