Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

— Не съм виждал никого. Само отпечатъци от стъпки и от лапи. Да вървим — казах накрая.

Тунелът бе много по-дълъг, отколкото очаквах. Дори не бях сигурен в каква посока сме се отправили. Към пътя? Към планината? Към океана?

— Изпратих хора по периметъра на имота, на около пет-шестстотин метра извън границите му. Така са доста разредени — каза Кайл. — Това не ми харесва.

Не му отговорих. Още треперех, не бях се свестил от изживяния миг на истината с тигъра. Сърцето ми биеше до пръсване. Зачудих се дали не съм в шок.

— Алекс? — заговори ме Джамила. — С нас ли си? Добре ли си?

— Дайте ми само минута. Ще се оправя. Да вървим.

Скоро забелязахме леко проблясване на дневна светлина в далечината пред нас. Това бе обнадеждаващо. Но къде щяхме да се озовем?

— Не мога да определя на какво разстояние е — казах аз. — Или какво стои между нас и светлината.

Кракът ми се отърка в нещо. После рамото ми. Отскочих встрани и цялото ми тяло потрепери. Беше просто някакъв клапан, който стърчеше от стената. Нищо. Но ме изплаши до смърт.

После видях част от местността навън — два кипариса се превиваха от вятъра, зърнах ивица сиво небе.

Не беше далече, може би на трийсет-четирийсет метра. Обикновено най-опасната част е в началото на операцията, но сега трябваше да обмислим как да излезем живи от тъмния тунел.

Обърнах се към Джамила и Кайл и прошепнах:

— Аз ще мина пръв.

Знаех, че се справям по-добре от Кайл с пистолета и бях физически по-силен от Джамила — поне така си мислех. Освен това винаги действах така през последните години: Гари Сонежи, Казанова, Джефри Шейфър и сега братята Алигзандър и техният Господар. Аз винаги тръгвам пръв. Колко дълго ще издържа така? Защо го правя?

— Не забравяй, те са хора — каза Джамила. — И на тях може да им изтече кръвта.

Исках да вярвам, че е права. Пристъпих напред тихо и бързо. Поколебах се при отвора на тунела. Поех си дъх. Едно… две… скок навън в големия лош свят.

Не знам защо, но извиках с пълно гърло, когато изскочих навън. Не някакви думи, просто оглушителен крясък. Всъщност може би знам защо — страхувах се от тези двама убийци, от безмилостния им култ, от Господаря. Може би и в техните тела течеше кръв, но те не бяха хора. Не и като нас.

Озовах се в малко, закътано между околните хълмове дере. Не забелязах никого наоколо. Нито следи някой да е бил наскоро тук. Но трябваше да са минали оттук. Тигърът се бе озовал в тунела заедно с някого.

Джамила и Кайл излязоха от тунела зад мен. Израженията на лицата им показваха разочарованието им, умората, объркването.

Чух го, преди да видя нещо.

После един черен пикап изръмжа край един от хълмовете. Движеше се право срещу мен и нямах избор: трябваше да се скрия в тунела или да остана на мястото си и да се изправя лице в лице с русокосите убийци. Те бяха в пикапа. Видях ги и двамата.

Не направих нито крачка назад.

Убийците се взираха враждебно в мен през предното стъкло на пикапа. Вдигнах пистолета си и го задържах възможно най-стабилно. Джамила и Кайл направиха същото. Черният форд се движеше бързо, сякаш ни предизвикваше да стреляме.

Така че стреляхме. Предното стъкло на пикапа се нацепи. Куршумите свистяха по покрива и предния капак. Ревът на двигателя бе оглушителен. Отровният мирис на бездимен барут изпълни ноздрите ми.

Внезапно пикапът спря, после превключи на задна скорост. Продължих да стрелям, опитвах се да улуча шофьора, докато мишената ми се отдалечаваше. Колата се движеше назад, криволичейки наляво-надясно. Побягнах нагоре по хълма, краката ми бяха натежали, сякаш имах олово в обувките си.

Не можех да ги оставя да се измъкнат. Бяхме стигнали твърде далече, бяхме се доближили твърде много до тях. Тези двамата щяха да убиват отново и отново. Те бяха луди, чудовища, също и този, който ги бе изпратил на тази мисия. Джамила и Кайл се изкачваха по стръмния тревист хълм на няколко крачки зад мен. Тримата сякаш се движехме в забавен каданс. Пикапът се извиваше неконтролируемо и задницата му поднасяше. Надявах се, молех се да се преобърне, докато се катереше назад по стръмния хълм. Чух скърцането на спирачки и изведнъж пикапът полетя напред. Отново летеше срещу нас и набираше скорост.

Застанах на коляно, прицелих се внимателно и стрелях три пъти в предното стъкло. По него вече имаше безброй дупки от куршуми.

— Алекс, дръпни се! — извика Джамила. — Алекс, дръпни се! Веднага! Алекс!

Пикапът продължи да лети към мен. Аз не помръдвах. Стрелях право там, където си мислех, че е шофьорът. После още веднъж.