Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Видях един захвърлен труп малко по-надолу в тунела. Поех си дъх и насочих светлината към него.

Едно око се взря в мен.

Това, което гледах, беше малък елен. От него бяха останали само главата и предната част от тялото. Спомних си, че бях чел, че тигрите ядат плячката си, като започват от бутовете. Изяждат всичко, дори костите. В прахта имаше още размазани отпечатъци от стъпки. Приличаха ми на отпечатъци от двама души, но не можех да бъда сигурен на слабата светлина. Имаше и по-малки следи — от животно, може би от лапите на тигъра. О, боже!

Продължавах да се движа, като се опитвах очите ми да се приспособят към полумрака. Навсякъде по пода имаше парчета стъкло. Някой нарочно беше счупил крушките на тавана на тунела.

Чух тигъра да реве и едва не изтървах фенера си. Това не бе най-добрият ход в живота ми, но никога преди не бях се озовавал в затворено пространство заедно с тигър. Ревът на голямата котка в тунела отекна, отскачайки от ламаринените стени. Беше неочакван и ужасяващ. Не знаех какво да направя.

Тигърът изрева отново и аз открих, че не мога да помръдна. Чувствах се така, сякаш краката ми се бяха сраснали с пода. Исках да се обърна и да побягна, но това не бе добро решение точно в момента. Не можех да надбягам тигъра в този тунел или където и да било, в интерес на истината.

Някъде в мастиления мрак в тунела пред мен котката ме наблюдаваше. Зачудих се дали да не изгася фенера си, но реших на първо време да не го правя. Поне щях да видя тигъра, когато се приближеше. Концентрирах се, взрях се в тъмнината, застанах напълно неподвижно, сякаш това можеше да ми помогне. Държах глока насочен право напред. Чудех се дали е възможно да се повали тигър с пистолет, дори и мощен. Нямаше откъде да знам, нямах опит със стрелба от този род. Все пак имах известни съмнения.

Не виждах тигъра, но почти си представях трийсетте зъба в устата му. Спомних си раните, нанесени от тигъра на жертвите в парка „Голдън Гейт“.

Някой извика, някой се появи. Зад мен.

— Алекс, къде си, Алекс?

Чух Джамила да се приближава към мен в тунела и издишах.

— Не мърдай — прошепнах. — Не прави нищо. Тигърът е тук.

Не смеех да помръдна. Дори не бях сигурен дали бих могъл. Бях в безизходица. Не можех да си представя тигърът да е изплашен не по-малко от мен. Дали Господаря беше там? Двамата братя? Някой друг?

— Алекс?

Това беше Кайл. Той шепнеше. Но го чух.

— Спри на мястото си, Кайл. Говоря сериозно. Послушай ме. Остани на мястото си, ако не искаш да умреш.

Всичко се случи в един ужасяващ миг.

Изведнъж тигърът се втурна към мен. С пълна скорост? Или не чак пълна? Твърде бързо, по дяволите! Сенки — размазано очертание на козина.

Звярът сякаш скочи право в конуса светлина от фенера ми. Мускули, бързина, блеснали зъби и най-широките и искрящи очи — изключителна концентрация. Летеше към мен като смъртоносен куршум.

Горната част на тялото му се изви атлетично, демонстрирайки невероятната му сила. Скочи на повече от метър от земята и полетя право срещу мен, нищо не можеше да го спре.

Нямах избор, нямах варианти за действие, нямах място за грешки. Дори не можех да помисля каква да бъде следващата ми стъпка. Тя просто се случи. Натиснах спусъка на пистолета си. Три бързи изстрела. Целех се в главата и горната половина на тялото, но не бях сигурен дали съм го улучил.

Тигърът продължи да лети към мен. Дори не се забави. Изстрелите не можеха да го спрат. Не можех да се защитя по друг начин, нямаше къде да избягам или да се скрия.

Тигърът ме блъсна тежко, събори ме като дребна плячка. Чаках мощните му челюсти да стиснат плътта ми, да пречупят костите ми. Може би съм изпищял. Не знаех какво правя. Никога в живота си не бях изпитвал такъв страх. Дори бледо подобие на такъв страх.

Тигърът ме подмина! Но в това нямаше никакъв смисъл. На няколко крачки по-нататък в тунела чух шумно тупване. Животното се просна на земята. Бях прострелял и убил тигър.

— Боже господи! Боже господи! Думите изригнаха от устата на Джамила. После тя се усмихна. — Исусе! Не мога да повярвам! — Тя се взираше в огромното кръвожадно животно, което се бе опитало да ме убие и сега лежеше в краката й.

Изправих се, насилих краката си да се помръднат. Вървях с несигурни стъпки към мястото, където стояха Джамила и Кайл. Тигърът лежеше проснат по ширината на тунела. Не помръдваше и вече никога нямаше да помръдне.

— Те някъде в тунела ли са? Братята? — попита Кайл шепнешком. — Господаря?