Агата Кристи - Чудноватият дом

В котилото винаги има по някой, който не е „съвсем наред“.

Нека Бог ми прости, ако съм сгрешила, но съм го направила от любов. Бог да ви благослови и двамата със София.

Поколебах се за миг, а после подадох писмото на София. Отворихме заедно пак черния бележник на Джоузефин.

Днес убих дядо.

Разгърнахме страниците. Съдържанието му бе удивително. Помислих си, че би било интересно за някой психолог. С ужасяваща яснота се разкриваше лудостта на извратения егоизъм. Мотивите за престъплението бяха изложени по детски просто и непринудено.

Дядо не ми позволяваше да ходя на балет, затова реших да го убия. После ще отидем да живеем в Лондон и мама няма да ми забранява да играя балет.

Ще дам само няколко примера. Но всичките са показателни:

… Не искам да ходя в Швейцария. Няма да отида. Ако мама ме застави, ще я убия и нея, само че нямам отрова. Може би с някакви билки. В книгите пишат, че някои от тях са отровни. Юстас ме ядоса много днес. Казва, че съм момиче, от което няма никакви полза, и че е глупаво да се занимавам с разследване. Нямаше да ме смята за глупава, ако знаеше, че аз съм извършила убийството. Чарлс ми харесва — но е доста глупав. Не съм решила все още на кого да припиша убийството. Може би на Бренда и Лорънс — Бренда се държи лошо с мене — казва, че нещо не съм наред, но обичам Лорънс — той ми разказа за Шарлот Корде, която убила някакъв човек в банята му. Но не е постъпила много умно.

Но написаното накрая беше съвсем разобличително:

Мразя Нани… Мразя я… Мразя я… Казва, че съм само едно малко момиченце. Казва, че съм се перчела. Тя е накарала майка ми да ме изпрати в чужбина… Ще я убия и нея — мисля, че лекарството на леля Едит ще свърши работа. Ако има още едно убийство, полицаите ще дойдат пак и ще стане отново интересно.

Нани е мъртва. Доволна съм. Още не съм решила къде да скрия шишенцето с хапчетата. Може би в стаята на леля Клемънси — или пък на Юстас. Когато остарея и умра, ще оставя тоя бележник, адресиран до началника на полицията и тогава ще видят каква голяма престъпница съм била.

Затворих бележника. По лицето на София рукнаха сълзи.

— О, Чарлс — о, Чарлс — какъв ужас! Какво ужасно малко чудовище е била тя… и все пак… все пак ми е ужасно мъчно.

Чувствах се по същия начин.

Бях обикнал Джоузефин… И още изпитвах нежност към нея… Човек не престава да обича някого само защото е болен от туберкулоза или пък от някаква друга фатална болест. Както каза София, Джоузефин е била малко чудовище, но трогателно малко чудовище. Родила се е с порок — чудноватото дете на малката Чудновата къща.

София ме попита:

— Ако… беше останала жива… какво щеше да стане?

— Предполагам, че щяха да я изпратят в поправителен дом или в някакво специално училище. После щяха да я пуснат — може би със специално разрешение, не знам.

София потръпна.

— Може би така е по-добре. Но леля Едит — не ми се ще да мисля, че тя е поела отговорността.

— Сама е решила да постъпи така. Но не предполагам, че ще пишат в пресата за това. Мисля, че когато Бренда и Лорънс бъдат изправени пред съда, няма да могат да ги обвинят и ще ги освободят.

— А пък ти, София — продължих аз, като промених гласа си и взех двете и ръце в своите, — ще се омъжиш за мене. Току-що ми съобщиха, че ме изпращат в Иран. Ще заминем двамата за там и ще забравиш за малката Чудновата къща. Майка ти ще постави нови пиеси, баща ти може да си купи още книги, а Юстас скоро ще постъпи в университета. Недей да се безпокоиш повече за тях. Мисли си за мен.

София ме погледна право в очите.

— Не се ли страхуваш, Чарлс, да се ожениш за мене?

— Защо да се страхувам? У горката малка Джоузефин се е събрало всичко лошо от семейството ви. А у тебе, София, съм напълно убеден, че е събрано най-доброто и най-доблестното от семейството на Леонидис. Дядо ти те е ценил високо, а ми се струва, че е бил човек, който обикновено е имал право. Изправи високо глава, скъпа моя. Бъдещето е наше.

— Добре тогава, Чарлс. Обичам те, ще се омъжа за тебе и ще те направя щастлив. — Погледна към бележника и въздъхна:

— Горката Джоузефин.

— Горката Джоузефин — повторих аз.

— И каква е истината, Чарлс? — попита баща ми.

Никога не съм лъгал Стареца.

— Не е била Едит де Хавиланд, татко — отговорих аз. — Джоузефин е била.

Баща ми кимна замислено с глава.

— Да — рече той. — От известно време и аз си мислех, че е била тя. Горкото дете…