Агата Кристи - Чудноватият дом

— А, Чарлс, да не си станал бавачка? Не знаех, че си тук.

— Аз отивам с леля Едит до Лонгбридж — важно съобщи Джоузефин. — Ще ядем сладолед.

— Брр, в тоя студ ли?

— Сладоледът е винаги приятен — възрази Джоузефин. — Ако ти е студено отвътре, от него ти става по-топло отвън.

София се намръщи. Стори ми се разтревожена, а ме изненадаха сенките под очите й, както и пребледнелите й страни.

Върнахме се обратно в стаичката. Едит затваряше два плика с писма. Изправи се бързо.

— Тръгваме веднага — реши тя. — Казах на Еванс да докара форда.

И излезе в коридора. Последвахме я.

Погледът ми отново бе привлечен от куфарите и залепените върху тях сини етикети. Не знам защо, но те ми навяваха неясно безпокойство.

— Денят е доста приятен — забеляза Едит де Хавиланд, докато слагаше ръкавиците си и поглеждайки към небето. Пред къщата чакаше „Форд 10“.

— Студено е, но пък е свежо. Истински английски есенен ден. Колко красиви са дърветата с голите си клони на фона на небето — и тук-таме е останал по някой златен лист…

Замълча за малко, после се обърна към София и я целуна.

— Сбогом, скъпа — рече тя. — Недей да се тревожиш прекалено много. Някои неща трябва да се приемат, каквито са, и да се преживеят.

После извика „Хайде, Джоузефин“ и се качи в колата. Джоузефин се покатери и седна до нея.

Двете замахаха с ръце, докато колата потегляше.

— Мисля, че тя е права и е по-добре Джоузефин да се махне за малко. Но трябва да накараме детето да ни каже каквото знае, София.

— Вероятно не знае нищо. Просто ни разиграва. Нали я знаеш, обича да се прави на много важна.

— Не е съвсем така. Откриха ли каква е била отровата в какаото?

— Предполагат, че е дигитални. Леля Едит взема дигиталин заради сърцето си. В стаята й има цяло шишенце с таблетки. А сега шишенцето е празно.

— Трябвало е да държи лекарството заключено.

— Беше го заключила. Но предполагам, че на някого не е било трудно да открие къде е държала ключа.

— На някого ли? Кой е той? — Погледнах отново към купчината багаж. И изведнъж извиках високо:

— Те не могат да заминат. Не трябва да им се позволява.

София ме погледна изненадано.

— Роджър и Клемънси ли? Чарлс, да не мислиш, че…

— Добре де, а ти какво си мислиш?

София разпери безпомощно ръце.

— Не знам, Чарлс — прошепна тя. Знам само, че кошмарът отново се връща… кошмарът е пак при нас…

— Знам. И аз си казвах същото, докато пътувахме насам с Тавърнър.

— Защото това е истински кошмар. Да се движиш сред хора, които познаваш, да гледаш лицата им — и изведнъж лицата им се променят — и вече не познаваш човек… той е непознат… жесток и непознат…

— Да отидем навън, Чарлс — извика тя, — да отидем навън. Навън е по-безопасно… Страхувам се да стоя в тази къща…

В градината останахме дълго. По някакво негласно споразумение, не говорехме за надвисналия върху ни ужас. Вместо това, София говореше с любов за починалата, за нещата, които са правили заедно, за игрите, които са играли като деца с Нани — и за случките, които старицата им е разправяла за Роджър, за баща им и за другите братя и сестри.

— Те са били нейните истински деца, разбираш ли. Тя дойде да ни помага едва през войната, когато Джоузефин беше бебе, а Юстас — едно смешно момченце.

В спомените си София явно търсеше успокоение и аз я насърчих да продължава.

Помислих си какво ли прави сега Тавърнър. Реших, че сигурно разпитва домочадието. Потегли някаква кола, в която беше полицейският фотограф и още двама души, а не след дълго пристигна и линейка.

София леко потрепери. Сега пък потегли линейката и разбрахме, че са откарали тялото на Нани, за да го подготвят за аутопсия.

А ние продължавахме да седим в градината и да говорим, но думите ни все повече прикриваха истинските ни мисли.

Накрая София потръпна и каза:

— Сигурно е доста късно вече — почти тъмно е. Трябва да се прибираме. Леля Едит и Джоузефин още не са се прибрали… Но вече трябваше да са се прибрали, нали?

Обзе ме неясно безпокойство. Какво ли бе станало? Дали пък Едит умишлено не държеше детето далеч от Чудноватия дом?

Влязохме вътре. София спусна всички пердета. Огънят беше запален и обстановката в огромната приемна изглеждаше елегантна, както винаги. Върху масичките бяха поставени огромни месингови вази с хризантеми.

София позвъни със звънчето и прислужницата, която бях видял на горния етаж, ни поднесе чай. Очите й бяха зачервени и подсмърчаше непрекъснато. Забелязах също, че изглеждаше уплашена и се озърташе постоянно. Магда се присъедини към нас, но чаят на Филип бе занесен в библиотеката. Магда играеше ролята на дълбоко страдаща със замръзнала и вдървена маска. Говореше съвсем малко. По някое време попита: