Агата Кристи - Чудноватият дом

— Казвала е на Джоузефин, че е била сменена в родилното — неохотно признах аз.

— А детето дразнело ли се е от това?

— Не мисля.

— Кой друг ни остана? Роджър ли?

— Роджър не е убил баща си. Съвсем сигурен съм.

— Тогава да забравим за Роджър. Ами жена му — как й беше името — Клемънси?

— Да — рекох аз. — Ако тя е убила стария Леонидис, поводът сигурно е много странен.

Разказах му за разговора ни с Клемънси. Казах, че според мен е възможно тя да е отровила предумишлено стареца в желанието си да отведе Роджър от Англия.

— Убеждавала е Роджър да заминат, без да казват на баща му. Но после старият научил за всичко. Щял е да подкрепи „Асошиейтед Кетъринг“. Всичките надежди и планове на Клемънси са щели да пропаднат. А тя наистина отчаяно държи на Роджър — чак до обожание.

— Повтаряш думите на Едит де Хавиланд!

— Да. А Едит е другата, за която си мисля, че може да го е извършила. Но не виждам защо. Мога да си представя, че е могла да поеме ролята на съдник само ако е сметнала, че има някаква достатъчно убедителна причина. Тя си е такава.

— Но тя е била много загрижена Бренда да получи необходимата защита, нали?

— Да. Предполагам, че поради някакви угризения. Нито за миг не съм си мислил, че ако тя го е направила, би искала подозренията да паднат върху тях.

— Вероятно не. Но тя би ли посегнала на детето, Джоузефин?

— Не — тихо отвърнах аз. — Не ми се вярва. Но това ми напомня за нещо, което ми каза Джоузефин и непрекъснато ми се върти из главата, но не мога да се сетя какво беше то. Забравил съм. Но е нещо, което не се връзва съвсем с всичко. Ако можех да се сетя…

— Няма значение. Ще се сетиш. Сещаш ли се за нещо друго или пък за някой друг?

— Да — отвърнах аз. — И никак не е маловажно. Какво знаеш за детския паралич? Имам предвид последиците върху психиката?

— Юстас ли имаш предвид?

— Да. Колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че Юстас може да е човекът. Заради омразата и неуважението към дядо му. Заради раздразнителността и особения му характер. Той не е нормален.

— Той е единственият в семейството, за когото бих предположил, че би ударил Джоузефин съвсем хладнокръвно, ако е знаела нещо за него — и е съвсем вероятно да е знаела нещо. Това дете сякаш знае всичко. Записва си го в някакъв бележник…

И млъкнах.

— Господи — извиках аз. — Какъв глупак съм бил.

— Какво има?

— Едва сега ми стана ясно. Ние с Тавърнър решихме тогава, че претърсването на стаята на Джоузефин — безразборното ровене, е било заради писмата. Мислех, че е попаднала на тях и ги е скрила в парното помещение. Но след разговора ми с нея онзи ден, научих от нея, че именно Лорънс ги е бил скрил там. Видяла го е да излиза от парното помещение и е отишла да провери, след което е открила писмата. После, разбира се, ги е прочела. Така е станало! Но ги е оставила на мястото им.

— Е, и какво?

— Не разбираш ли? Онзи, който е ровил в стаята на Джоузефин, не е търсил писмата. Трябва да е търсил нещо друго.

— И го е било…

— Нейния черен бележник, в който си е записвала „разследванията“. Ето какво е търсел онзи някой! Смятам също така, че той не е успял да го открие. Според мен, бележникът е все още в Джоузефин. Но ако е така…

Надигнах се от мястото си.

— Ако е така — рече баща ми, — тя все още е в опасност. Това ли искаше да ми кажеш?

— Да. Опасността за нея ще изчезне едва когато наистина тръгне за Швейцария. Нали знаеш, че имат намерение да я изпратят там.

— А тя иска ли да замине?

Замислих се.

— Според мен изобщо не иска да заминава.

— Тогава, сигурно не е заминала — сухо рече баща ми. — Но мисля, че имаш право за опасността. Най-добре е да тръгваш за там.

— Юстас? — отчаяно извиках аз. — Клемънси?

Баща ми отговори спокойно:

— Според мен, фактите сочат само в една посока… Изненадвам се, че ти не го разбираш. Мисля, че…

Гловър отвори вратата.

— Извинете, мистър Чарлс, търсят ви по телефона. Обажда се мис Леонидис от Суинли Дийн. Спешно е.

Сякаш ужасът се повтаряше отново. Пак ли Джоузефин беше жертвата? И може би този път убиецът не е сгрешил…?

Изтичах до телефона.

— София? Аз съм, Чарлс.

В гласа на София усетих някакво силно отчаяние:

— Чарлс, ужасът не е свършил. Убиецът е все още тук.

— Какво говориш, за Бога? Какво се е случило? Да не би… пак нещо с Джоузефин?

— Не е Джоузефин. Става въпрос за Нани.

— Нани ли?

— Да, имало някаква чаша с какао — какаото за Джоузефин, но тя не го изпила. Оставила го на масата. Нани решила, че е срамота да го прахосват. И го изпила.