Агата Кристи - Чудноватият дом

— Тия рибки са много забавни. На мен ми харесва светлозлатистата.

— Много е обикновена.

— Онази бялата, на точките никак не ми харесва.

Джоузефин ме погледна презрително.

— Но това е шебункин. Те струват много — далеч повече, отколкото златните рибки.

— Не искаш ли да научиш какво се случи, Джоузефин?

— Мисля, че знам какво се е случило.

— Разбра ли, че бе намерено друго завещание и че дядо ти е оставил всичките си пари на София?

Джоузефин кимна отегчено с глава.

— Мама ми каза. Но аз вече знаех.

— Да не искаш да кажеш, че си го научила в болницата?

— Не, искам да кажа, че знаех, че дядо е оставил парите си на София. Чух го, когато й го казваше.

— Пак ли си подслушвала?

— Да. Аз обичам да подслушвам.

— Не е хубаво да правиш това и запомни, че хората, които подслушват, чуват лоши неща за себе си.

Джоузефин ме погледна особено.

— Чух го какво говореше за мен, ако това имаш предвид.

После добави:

— Нани направо пощурява, ако ме хване, че подслушвам на вратите. Казва, че младите дами не правели такива неща.

— И има право.

— Ами! — възрази Джоузефин. — В наше време няма никакви дами. Така казаха специалистите по радиото. Казаха също, че било от-жи-ве-ли-ца — старателно произнесе думата тя.

Смених темата.

— Ти се прибра малко късно и не можа да присъстваш на голямото събитие — рекох аз. — Главният инспектор Тавърнър арестува Бренда и Лорънс.

Очаквах, че Джоузефин, в ролята си на млад детектив, ще бъде очарована от подобна информация, но тя само повтори с подлудяващия ме отегчен глас:

— Да, знам.

— Не можеш да знаеш. То стана преди малко.

— По пътя срещнахме една кола. Вътре седяха инспектор Тавърнър и детективът с велурените обувки, заедно с Бренда и Лорънс, така че се досетих, че са ги арестували. Надявам се, че ги е предупредил за правата им. Знаеш, че така се прави.

Уверих я, че Тавърнър е постъпил точно според изискванията.

— Трябваше да им кажа за писмата — казах аз, оправдавайки се. — Открих ги зад цистерната. Щях да те оставя да им го кажеш ти, но нали те удариха.

Джоузефин докосна предпазливо главата си.

— Мене трябваше да ме убият — самодоволно рече тя. — Казах ти, че е време за следващото убийство. Котелът не беше подходящо скривалище за писмата. Сетих се веднага, когато видях един ден, че оттам излиза Лорънс. Знам, че не е човек, който може да оправи кранче, тръба или клапан, така че се досетих, че сигурно крие нещо.

— Но аз си мислех, че… — не довърших аз, тъй като се разнесе властният глас на Едит де Хавиланд.

— Джоузефин, Джоузефин, ела тук веднага.

Джоузефин въздъхна.

— Пак се развикаха — каза тя. — Но по-добре да тръгвам. Няма как, щом като ме вика леля Едит.

И изтича през поляната. Тръгнах бавно след нея.

След кратка размяна на думи, Джоузефин влезе в къщата. Отидох на терасата при Едит де Хавиланд.

Възрастта й пролича особено силно в светлината на утрото. Стреснах се от дълбоките бръчки и страдалческия израз върху лицето й. Стори ми се изтощена и разстроена. Усети загрижеността ми и се опита да се усмихне.

— Детето никак не изглежда зле след преживяното — рече тя. — Но трябва да се грижим повече за нея в бъдеще. Въпреки че… според мен вече не е необходимо.

Въздъхна и добави:

— Радвам се, че всичко свърши. Но какво представление беше! Ако те арестуват за убийство, поне трябва да имаш някакво достойнство. Не мога да понасям хора като Бренда, които пощуряват и започват да пищят. Хора като нея нямат никаква воля. Лорънс Браун приличаше на сгащен заек.

Обзе ме необяснимо чувство на съжаление.

— Нещастници — рекох аз.

— Да — нещастници са. Предполагам, че Бренда има достатъчно мозък в главата си, за да се погрижи за себе си. Имам предвид подходящи адвокати и всичко останало.

Стори ми се странно, че при омразата, която всички изпитваха към нея, се бяха загрижили дали Бренда ще си осигури правна защита.

— И колко ще продължи? Колко време ще отнеме цялата история? — заинтересува се Едит де Хавиланд.

Отговорих й, че не знам с точност. В полицията щяха да им прочетат обвинението и както можеше да се предполага, щяха да ги изправят пред съда. По моя преценка — три или четири месеца, а ако ги признаеха за виновни, ще последва и обжалване.

— Мислите ли, че ще ги признаят за виновни? — попита тя.

— Не знам. Не знам точно с какви доказателства разполага полицията. Има някакви писма.

— Любовни писма… Значи са били любовници?