Агата Кристи - Чудноватият дом

Баща ми поклати глава. Каза, че Тавърнър е заявил пред него: „Нещата вече не са в наши ръце. Делото е предадено на прокуратурата. Повече нищо не можем да направим“.

— Но ти не смяташ, както и Тавърнър впрочем, че те са виновни, нали?

— Съдът ще реши.

— За Бога — викнах аз, — не ми отговаряй така служебно. Какво е личното мнение и на двама ви?

— Моето лично мнение не е толкова точно като твоето, Чарлс.

— Според мен е по-точно. Ти имаш повече опит.

— Тогава ще бъда откровен с теб. Просто… не знам!

— Значи може и да са виновни, така ли?

— О, да.

— Но не си сигурен, че са?

Баща ми сви рамене.

— Как мога да бъда сигурен?

— Недей да се измъкваш, татко. Друг път си бил сигурен, нали? Напълно сигурен? Без абсолютно никакви съмнения, нали така?

— Да, понякога. Но невинаги.

— Как ми се щеше да бъдеш сигурен и сега.

— И на мен ми се иска.

Замълчахме. Спомних си за двете сенки, промъкващи се през градината в мрака. Самотни, преследвани и уплашени. Бяха уплашени от самото начало. Дали пък защото се чувстваха виновни?

Но сам си отговорих: „Не е задължително“. И Бренда, и Лорънс се страхуваха от живота — и двамата не вярваха в себе си, както и в способността си да избягват опасности и поражения, но вече разбираха прекалено добре, че по схемата „извънбрачна любов, довела до убийство“ могат да бъдат обвинени във всеки миг.

Баща ми заговори предпазливо с мрачен глас:

— Хайде, Чарлс, да приемем нещата, както са. Нали все още си мислиш, че някой от семейство Леонидис е истинският престъпник?

— Не съвсем. Просто се чудех…

— Наистина си го мислиш. Може да грешиш, но наистина си го мислиш.

— Да — съгласих се аз.

— Защо?

— Защото… — обмислях аргументите си аз, опитвах се да си го изясня, да го проумея (да, ето това беше)… — защото те самите си го мислят.

— Те така ли си мислят? Интересно. Много интересно. Да не би да искаш да кажеш, че се подозират един друг или че действително знаят кой го е извършил?

— Не съм сигурен — казах аз. — Всичко е много неясно и объркано. Според мен, общо взето, те се опитват да скрият истината от себе си.

Баща ми кимна с глава.

— Но не и Роджър — продължих аз. — Роджър от все сърце вярва, че е била Бренда и също така иска да я обесят. Наистина е… приятно да бъдеш в компанията на Роджър, защото е естествен и неприкрит, а и няма никакви задни помисли. Но другите все се оправдават, изпитват някакво неудобство и постоянно ми напомнят, че Бренда трябвало да си вземе най-добрия адвокат и че трябвало да й се помогне — но защо?

Отговорът на баща ми бе:

— Защото в душата си наистина не вярват, че тя е виновна… Да, логично е.

После, баща ми ме попита внимателно:

— Кой би могъл да бъде? Нали си разговарял с всички? В кого се съмняваш най-много?

— Не знам — отговорих аз. — И това ме кара да се чувствам ужасно. Никой от тях не отговаря на твоето „описание на убиеца“, но все пак чувствам… наистина чувствам, че някой от тях е убиец.

— София ли?

— Не. За Бога, не!

— Но в мислите си допускаш подобна възможност. Чарлс — да, така е, недей да отричаш. И е твърде възможно, още повече, защото ти отказваш да си го помислиш. Какво ще кажеш за другите? За Филип?

— Само ако допуснем някакъв невероятен мотив.

— Мотивите могат да бъдат невероятни, а могат да бъдат и безкрайно незначителни. Какъв е неговият мотив?

— Страшно ревнив е към Роджър — през целия си живот се е чувствал така. Предпочитанията на баща му към Роджър може да са го накарали да се реши. Роджър е бил пред разруха, после старият е научил. Обещал е на Роджър да му помогне да стъпи отново на крака. Да предположим, че Филип е разбрал по някакъв начин. Ако старият починел същата вечер, Роджър е нямало да получи никаква помощ. Роджър е щял да пропадне напълно. О! Знам, че звучи невероятно…

— А, никак не е невероятно. Не е нормално, но може да се случи. Човешко е. Какво ще кажеш за Магда?

— Тя се държи като дете. При нея… нещата са винаги преувеличени. Но изобщо нямаше да се подвоумя за нея, че е била замесена, ако не беше решила така неочаквано да изпрати Джоузефин в Швейцария. Все си мисля, че се е страхувала за нещо, което Джоузефин е знаела или че може да го каже…

— И после са ударили Джоузефин по главата, така ли?

— Е, сигурно не е била майка й!

— Защо не?

— Но, татко, една майка не би…

— Чарлс, Чарлс, не четеш ли криминалната хроника? Непрекъснато пишат за майки, които са намразили някое от децата си. Само едното от децата си — към останалите са напълно предани. Има някаква връзка, някаква причина, но често е много трудно да се добереш до нея. Но когато се появи подобна необяснима ненавист, тя е много силна.