Агата Кристи - Чудноватият дом

— Горката Нани. Много ли е зле?

Гласът на София секна от вълнение.

— О, Чарлс, та тя е мъртва.

И отново изпаднахме в кошмара.

Така си мислех, когато тръгвахме с Тавърнър от Лондон. Просто повторение на предишното ни пътуване.

От време на време Тавърнър пускаше по една ругатня.

Що се отнася до мен, повтарях глупаво и без никаква полза: „Значи, все пак не са били Бренда и Лорънс. Не са били Бренда и Лорънс.“

Но бях ли си мислил, че наистина са били те? Прекалено удобно ми бе да си мисля, че са те. По-удобно, отколкото да допускам другите, по-неприятни възможности…

Бяха се влюбили един в друг. Бяха си писали глупави сантиментални любовни писма. Хранили бяха надежди, че престарелият съпруг на Бренда може да умре мирно и щастливо, но наистина се съмнявах, че силно са желаели смъртта му. Имах чувството, че отчаяната и нещастна любов им подхождаше повече от обикновения семеен живот заедно. Не вярвах, че Бренда е наистина изпълнена със страст. Беше прекалено анемична и безжизнена. Търсеше повече романтичното. А си мислех, че и Лорънс е човек, комуто чувството за безнадеждност и неясните мечти за бъдещо блаженство подхождаха повече, отколкото истинската телесна наслада.

Попаднали в клопка и обхванати от ужас, двамата не знаеха как да се измъкнат. С невероятната си глупост Лорънс дори не беше унищожил писмата на Бренда. Вероятно Бренда бе унищожила неговите писма, след като не бяха намерени. И не Лорънс бе закрепил мраморния къс върху вратата на пералнята. Сторил го бе някой друг, чието лице все още оставаше скрито.

Спряхме пред вратата. Тавърнър излезе от колата последван от мен. В преддверието имаше непознат цивилен полицай. Той рапортува пред Тавърнър, а инспекторът го дръпна встрани.

Вниманието ми беше привлечено от купчината багаж в коридора. Куфарите бяха етикирани и готови за заминаване. Докато ги разглеждах, по стълбите се спусна Клемънси и влезе през вратата в дъното. Облечена бе в същата червена рокля, спортно сако и червена филцова шапка.

— Идвате тъкмо навреме, за да си вземем довиждане, Чарлс — рече тя.

— Заминавате ли?

— Довечера ще преспим в Лондон. Самолетът ни излита рано сутринта.

Усмихваше се спокойно, но ми се стори, че ме следи внимателно.

— Но наистина ли смятате, че трябва да заминете сега?

— Защо не? — сурово попита тя.

— След като пак е починал някой…

— Нямаме нищо общо със смъртта на Нани.

— Може би не. Но все пак…

— Защо казвате „може би не“? Нямаме нищо общо. Роджър и аз бяхме горе и си приготвяхме багажа. Изобщо не сме слизали долу през времето, когато какаото е било на масата.

— Можете ли да го докажете?

— Мога да го потвърдя за Роджър. А Роджър може да го каже за мен.

— И нищо повече… Не забравяйте, че вие сте съпрузи.

Клемънси избухна от гняв.

— Вие сте невъзможен, Чарлс! Роджър и аз заминаваме — ще живеем собствения си живот. Защо, по дяволите, ни е притрябвало да отравяме добрата глупава старица, която никога не ни е правила нищо лошо?

— Може да не сте искали да отровите нея.

— Още по-малко вероятно е да сме искали да отровим пък дете.

— Но зависи от детето, нали?

— Какво искате да кажете?

— Джоузефин не е съвсем обикновено дете. Знае доста за всички тук. Тя…

Млъкнах. На вратата на гостната се появи Джоузефин. Ядеше неизбежната си ябълка, над чиято розова повърхност очите й проблясваха с някакво жестоко задоволство.

— Нани е отровена — каза тя. — Също като дядо. Нали е много вълнуващо?

— Не ти ли е мъчно все пак? — сурово попитах аз. — Нали я обичаше?

— Не много. Винаги ми се караше за нещо. Вдигаше много шум.

— Обичаш ли изобщо някого, Джоузефин? — попита Клемънси.

Джоузефин извъртя проницателните си очички към Клемънси.

— Обичам леля Едит — рече тя. — Много я обичам. А бих могла да обичам и Юстас, само че той се отнася много жестоко към мен и не се интересува кой е убиецът.

— Най-добре е да спреш да се ровиш, Джоузефин — рекох аз. — Никак не е безопасно.

— Няма нужда да разследвам повече — отвърна Джоузефин. — Вече знам всичко.

Настъпи кратко мълчание. Джоузефин бе приковала мрачния си немигащ поглед върху Клемънси. До ушите ми достигна дълбока въздишка. Извърнах се рязко. По средата на стълбището стоеше Едит де Хавиланд, но ми се стори, че не тя бе въздъхнала. Въздишката дойде откъм вратата, през която току-що бе влязла Джоузефин.

Отидох бързо до нея и я разтворих широко. Там нямаше никой.