Агата Кристи - Чудноватият дом

— Били са влюбени един в друг.

Лицето й стана още по-мрачно.

— Не съм доволна, че нещата се развиха така, Чарлс. Не обичам Бренда. В миналото я мразех много. Казвала съм и остри думи за нея. Но сега… наистина мисля, че трябва да й се даде възможност — всяка съществуваща възможност. Аристид би го поискал. Смятам, че е моя грижа… Бренда да получи необходимата подкрепа.

— А Лорънс?

— О, Лорънс! — с досада сви рамене тя. — Мъжете трябва да се грижат сами за себе си. Но Аристид никога не би ни простил, ако… — не довърши мисълта си тя. — Сигурно е време за обяд. Хайде да влизаме вътре.

Обясних й, че трябва да тръгвам за Лондон.

— С вашата кола ли?

— Да.

— Хм. Чудя се дали да не дойда с вас. Според мен страшното вече мина.

— Разбира се, че ще ви взема, но ми се струва, че Магда и София ще тръгнат също, след като обядват. В тяхната кола ще ви бъде по-удобно, моята е двуместна.

— Не искам да пътувам с тях. Вземете ме с вас, но не разправяйте на другите.

Останах изненадан, но направих каквото ме помоли. По пътя към града не говорихме много. Попитах я къде да я оставя.

— На Харли стрийт 12.

Започнах да се досещам за нещо, но не й казах нищо. Едит продължи:

— Не, много е рано. Оставате ме в Дебнъмс 13. Мога да хапна нещо и после да отида на Харли стрийт.

— Надявам се… — започнах аз и спрях.

— Затова не исках да пътувам с Магда. Прекалено драматизира всичко. Вдига много шум.

— Много съжалявам — казах аз.

— Няма защо да съжалявате. Животът ми беше добър. Много добър — усмихна се неочаквано. — И още не е свършил.

Не бях виждал баща ми от няколко дни. Заварих го да се занимава с други неща, а не със случая Леонидис и реших да потърся Тавърнър.

Тавърнър бе си позволил кратка почивка и пожела да излезем и да пийнем. Поздравих го по случай успешното приключване на случая и той ми благодари, но видът му далеч не беше тържествуващ.

— Е, всичко свърши — рече той. — Имаме доказателства. Никой не може да отрече, че имаме доказателства.

— Мислите ли, че ще ги осъдят?

— Невъзможно е да се каже. Уликите са съвсем косвени, но какво да се прави, при случаите с убийство е почти винаги така. Впечатлението, което ще създадат у съдебните заседатели, е много важно.

— А писмата не са ли достатъчни?

— На пръв поглед, Чарлс, писмата са съкрушително доказателство. Разкриват какъв е бил животът им заедно, когато е починал съпругът й. С думи като: „още малко остана“. Но забележете, адвокатите на ответниците ще се опитат да го извъртят съвсем иначе — съпругът е бил толкова стар, че те естествено, са имали основание да го очакват да умре. В действителност никъде не се споменава, черно на бяло, че ще му сложат отрова, но някои от думите им биха могли да означават именно това. Зависи и от съдията. Ако е старият Карбъри, той ще ги съсипе веднага. Винаги е бил много праведен по отношение на прелюбодейците. Предполагам, че защитата им ще бъде поверена на Игълс или Хъмфри Кър — Хъмфри е великолепен при подобни дела, но предпочита клиента му да има добро име от войната или нещо подобно, за да може да си свърши работата. Ако трябва да защитава човек, отказал да служи в армията, няма да може да се прояви. Въпросът е дали съдебните заседатели ще ги харесат? Никога не можеш да бъдеш сигурен в тях. Но разберете, Чарлс, тия двамата никак не са симпатични. Тя е хубава жена, омъжила се за старец заради парите му, а Браун е невротизиран тип, отказал да служи по религиозни причини. Престъплението е до болка познато — дотолкова отговаря на схемата, че чак не ти се вярва, че те са го извършили. Естествено, могат да решат, че той го е извършил, а тя не е знаела нищо или обратното, че тя е отровителката, а пък той не е знаел нищо, но може да решат, че и двамата са виновни.

— А вие лично какво мислите? — попитах аз.

Тавърнър ме изгледа със студен и безизразен поглед.

— Нищо не мисля. Събрах фактите, предадох ги в следствения отдел и там решиха, че доказателствата са достатъчни. Това е всичко. Свърших си работата и съм дотук. Сега вече знаете всичко, Чарлс.

Но ми се струваше, че не всичко знам. Усещах, че Тавърнър не е напълно доволен.

Изминаха цели три дни преди да изкажа съмненията си пред баща ми. Той изобщо не бе споменавал за случая пред мен. В отношенията ни бе се появила някаква сдържаност, а ми се струваше, че знам каква е причината. Но трябваше да я превъзмогна.

— Трябва да си изясним нещата — започнах аз. — Тавърнър не е убеден, че ония двамата са го извършили, а и ти не си убеден.