Агата Кристи - Чудноватият дом

Въпреки това, бях силно разтревожен. Някой бе стоял непосредствено зад вратата и бе чул думите на Джоузефин. Върнах се назад и хванах Джоузефин за ръката. Тя продължаваше да яде ябълката и да гледа упорито към Клемънси.

Стори ми се, че зад сериозния й поглед се крие някакво жестоко задоволство.

— Хайде, Джоузефин — подканих я аз. — Ела да си поговорим за малко.

Джоузефин се опита да протестира, но повече не можех да понасям глупостите й. Завлякох я насила към тяхната част от къщата. Там имаше малка неизползвана стая, където знаех, че няма да бъдем безпокоени. Вкарах я вътре, затворих плътно вратата и я накарах да седне. Взех си стол и седнах с лице към нея.

— А сега, Джоузефин — казах аз, — да си разкрием картите. Какво точно знаеш?

— Много работи.

— Не се и съмнявам, че е така. Тая глава, дето я носиш, сигурно е претъпкана с неща, които са ти необходими, но и с информация, от която нямаш никаква полза. Знаеш много добре какво имам предвид. Нали?

— Разбира се, че знам. Не съм глупава.

Не можех да разбера дали подмятането се отнасяше за мен или за полицията, но не му обърнах внимание и продължих:

— Знаеш ли кой постави нещо в какаото?

Джоузефин кимна утвърдително.

— Знаеш ли кой отрови дядо ти?

Джоузефин кимна отново.

— И кой те е ударил по главата?

И Джоузефин отново кимна с глава.

— Тогава трябва да ми кажеш какво знаеш. Ще ми го кажеш сега веднага.

— Няма.

— Длъжна си да ми го кажеш. Всякакви сведения, до които си се добрала или научила по някакъв начин, трябва да бъдат съобщени на полицията.

— Няма да кажа нищо на полицията. Те са глупаци. Мислят, че Бренда или Лорънс са го извършили. А аз не съм толкова глупава. Много добре знаех, че не са те. Имах някаква представа през цялото време, а после направих нещо като проверка — и сега вече знам, че съм права.

Думите й прозвучаха победоносно.

Едва сдържах търпението си, но започнах отначало.

— Слушай, Джоузефин, мисля, че ти си извънредно умна… — Върху лицето й се появи задоволство. — Но няма да имаш голяма полза от това, ако не останеш жива, за да му се радваш. Не разбираш ли, малка глупачке, че ако пазиш тайните си по този начин, ти се излагаш на голяма опасност?

— Разбира се, че знам това — кимна в съгласие Джоузефин.

— На два пъти вече едва се отърва. При единия от опитите едва остана жива. При втория бе отнет нечий друг живот. Не разбираш ли, че ако продължаваш да се перчиш навсякъде и да викаш с все глас, че знаеш кой е убиецът, ще последват още опити и или ще умреш ти, или пък някой друг?

— В някои книги убиват човек след човек — уведоми ме с удоволствие Джоузефин. — И накрая разбираш кой е убиецът, само защото той или тя е останал, или останала.

— Но това не е детективски роман. Тук сме в Трите фронтона, в Суинли Дийн, а ти си едно глупаво момиченце, което е чело повече, отколкото му е необходимо. Ще те накарам да ми кажеш каквото знаеш, а ако трябва, така ще те напляскам, че ще ме запомниш.

— Но аз винаги мога да ти кажа нещо, което не е вярно.

— Можеш, но няма да го направиш. Във всеки случай, какво чакаш?

— Ти не разбираш — рече Джоузефин. — Може би никога няма да кажа. Виждаш ли, може би… обичам онзи, който го е направил.

Замълча, сякаш да ми даде време, за да го разбера.

— А ако все пак кажа — продължи тя, — ще го направя както трябва. Ще събера всички, а после ще разкажа всичко подробно — ще посоча уликите и накрая ще изрека неочаквано: „И това беше ти…“

Вдигна пръст като обвинител, но в тоя миг в стаята влезе Едит де Хавиланд.

— Хвърли огризката в кошчето за боклук, Джоузефин — разпореди се Едит. — Имаш ли носна кърпичка? Пръстите ти лепнат. Ще те изведа с колата. — Отправи ми многозначителен поглед и добави:

— По-добре е да не си тук за час-два.

И тъй като Джоузефин не беше съгласна. Едит добави:

— Ще отидем до Лонгбридж да хапнем сладолед.

— За мене два — рече със светнал поглед Джоузефин.

— Може би — каза Едит. — А сега, иди да си вземеш шапката, палтото и тъмносиния шал. Днес е студено. Чарлс, най-добре е да я придружите, докато си вземе нещата. Не я оставяйте сама. Трябва да напиша няколко бележки.

Едит седна на бюрото, а аз придружих Джоузефин навън от стаята. И без предупреждението на Едит, нямаше да се откъсна от Джоузефин.

Убеден бях, че над детето е надвиснала непосредствена опасност.

Когато Джоузефин свърши с обличането под зоркия ми надзор, в стаята влезе София. Остана силно изненадана, че ме вижда при Джоузефин.