Агата Кристи - Чудноватият дом

Дочух ясния и спокоен глас на София, който сякаш идваше някъде отдалече.

— Напълно сме сгрешили — каза тя. — Едит не го е извършила.

— Не — рекох аз.

София се приближи до мен и прошепна:

— Джоузефин е била… нали? Точно така, Джоузефин е била.

Погледнахме едновременно към първата страница на малкия черен бележник, изписана с неоформен детски почерк:

Днес убих дядо…

По-късно щях да се учудвам, че съм могъл да бъда толкова сляп. През цялото време истината е била съвсем очевидна. Джоузефин и само Джоузефин отговаряше на всички подозрения. С нейната суетност, с нейното важничене, с нейната слабост да говори и да повтаря колко е умна, а пък полицаите са толкова глупави.

Никога не бях допускал, че може да е тя, защото беше дете. Но и деца са извършвали убийства, а настоящото убийство можеше да бъде извършено съвсем спокойно от едно дете. Дядо й сам бе й посочил как да го направи — на практика, той бе й посочил начина. На нея й оставало само да не оставя отпечатъци от пръстите си, а и най-елементарните познания по криминалистика щяха да й го подскажат. А всичко останало е било празни приказки, научени случайно от безброй детективски романи. Бележникът… дебненето… измислените подозрения, упорството й да не казва нищо, докато не се уверяла напълно…

И накрая нападението върху нея самата. Едно почти невероятно изпълнение, като се вземе предвид, че е могла да се убие. Но като всяко дете, Джоузефин изобщо не е допускала подобна възможност. Смятала се е за героиня. Героините не ги убиват. И все пак, и тук имаше улика — следите от пръст върху седалката на стария стол в пералнята. Джоузефин е била единствената, на която й е било необходимо да се покатери върху стола, за да закрепи мраморния къс върху вратата. Вероятно мраморът не е попаднал в целта от първия път (драскотините върху пода) и тя търпеливо се е покатерила отново и го е наместила, обвивайки го с шала, за да не остави отпечатъци. И накрая е паднал върху й, а тя едва е избегнала смъртта. Инсценировката е била чудесна — и е постигнала желания резултат! Била е в опасност, „знаела е нещо“, била е нападната!

Разбрах как умишлено е насочила вниманието ми към себе си, когато беше в парното помещение. И целенасочено е разхвърляла стаята си, преди да отиде в пералнята.

Но когато се е върнала от болницата и е установила, че Бренда и Лорънс са арестувани, сигурно е била разочарована. Случаят е бил приключил и тя — Джоузефин, вече е нямало да бъде в центъра на вниманието.

И така, откраднала е дигиталина от стаята на Едит и го е сложила в чашата си с какао, която е оставила недокосната на масата.

Знаела ли е, че Нани ще я изпие? Вероятно. От това, което ми разказа сутринта знаех, че не е понасяла забележките на Нани. А може би Нани, въз основа на дългогодишната си работа с децата, е подозирала нещо? Струва ми се, че Нани знаеше, винаги е знаела, че Джоузефин не е била нормална. Поради преждевременното си умствено развитие, Джоузефин е изостанала в морално отношение. Може би и тук се смесваха различните наследствени фактори — онова, което София бе нарекла „безмилостността на семейството“.

У нея авторитарната безмилостност на семейството на баба й бе се смесила с безжалостния егоизъм на Магда, която зачиташе единствено собственото си мнение. Сигурно също бе страдала, чувствителна като Филип, от клеймото, че е грозна — че е нежеланото дете в семейството. И накрая, бе наследила нещичко от силната жилка на Леонидис, особена сама по себе си. Беше внучка на Леонидис, наследила неговия ум и неговата хитрост, но ако той беше отдавал любовта си на близки и приятели, то тя беше се вглъбила в себе си.

Реших, че старият Леонидис е бил разбрал нещо, което никой от останалите не е усетил: че Джоузефин би могла да бъде опасна както за другите, така и за себе си. Не е позволил да я изпратят на училище, защото се е боял, че ще направи нещо лошо. Искал е да я предпази, като я държи вкъщи, а сега вече разбирах настойчивостта му София да се погрижи за Джоузефин.

Ами неочакваното решение на Магда да изпрати Джоузефин в чужбина — и то ли беше породено от страх за детето? Не, вероятно не е бил осъзнат страх, а по-скоро някакъв неясен майчински инстинкт.

Ами Едит де Хавиланд? Дали в началото е подозирала, после се е уплашила — и накрая е разбрала всичко?

Погледнах към писмото, което държах.

Уважаеми. Чарлс. Настоящото е лично за вас — и за София, ако сметнете за необходимо. Мисля, че е задължително някой да научи истината. Намерих приложеното тук в изоставената кучешка колиба до задната врати. Тя го е криела там. Бележникът потвърждава онова, за което вече се досещах. Действията, които ще предприема, може да са правилни или погрешни — не знам. Но животът ми, така или иначе, е към края си, а не искам детето да страда така, както вярвам, че ще страда, ако трябва да й се потърси сметка за извършеното от нея.