Агата Кристи - Чудноватият дом

— Къде са Едит и Джоузефин? Много се забавиха.

Но изрече думите си с прекалено загрижен вид.

Аз самият се безпокоях все повече. Попитах дали Тавърнър е все още в къщата, а Магда ми отговори, че сигурно е тук. Тръгнах да го намеря. Казах му, че се безпокоя за мис де Хавиланд и за детето.

Той отиде веднага до телефона и даде някакви нареждания.

— Ще ви уведомя веднага, щом науча нещо — обеща той.

Благодарих му и се върнах отново в приемната. Там заварих София и Юстас. Магда я нямаше.

— Тавърнър ще ни каже, ако има нещо ново — казах аз на София.

— Нещо се е случило, Чарлс — тихо рече тя, — нещо сигурно се е случило.

— Скъпа София, не е чак толкова късно.

— Защо се безпокоите? — попита Юстас. — Сигурно са отишли на кино.

И излезе от стаята. Обърнах се към София:

— Може да е завела Джоузефин на хотел или пък до Лондон. Мисля, че е разбрала, че детето е в опасност — може би го е разбрала много по-добре от нас.

София ми отговори с помръкнал израз, който не можах да разбера съвсем.

— Тя ме целуна за довиждане…

Не разбрах какво иска да каже с тая несвързана забележка, нито пък защо я казва. Попитах дали Магда е разтревожена.

— Майка ми ли? Не, съвсем спокойна е. Тя няма никаква представа за времето. Замела се е в някаква нова пиеса от Вавасур Джоунс, наречена „Жената се разпорежда“. Смешна пиеса за някакво убийство — женски вариант на Синята брада — и ако питаш мене, пълно повторение на „Арсеник и стари дантели“, но женската роля е добра. Става въпрос за жена, обхваната от манията да бъде вдовица.

Не казах нищо. Седяхме и се преструвахме, че четем.

Към шест и половина Тавърнър отвори вратата и влезе при нас. Изражението на лицето му ни подготви за онова, което щеше да ни каже.

София се изправи.

— Е? — подкани го тя.

— Съжалявам. Трябва да ви съобщя неприятна новина. Наредих да издирят незабавно колата. Някакъв автомобилист е съобщил, че е видял Форд с подобен номер да се отбива от главния път през гората към Флакспър Хийт.

— Да не би да е по пътя за каменоломната на Флакспър?

— Да, мис Леонидис — Тавърнър замълча, а после продължи. — Колата е намерена в каменоломната. И двете пътнички са загинали. Може би е по-добре да знаете, че са умрели веднага.

— Джоузефин! — На вратата беше застанала Магда. Гласът й се извиси до писък. — Джоузефин… Детенцето ми…

София отиде до нея и я прегърна.

— Почакайте за минутка — обадих се аз.

Сетих се за нещо! Едит де Хавиланд беше написала две писма върху писалището в стаичката, а после, когато излезе в коридора, ги държеше в ръка.

Но когато се качваше в колата, писмата ги нямаше в ръката й.

Изтичах навън в коридора и се приближих до огромния дъбов шкаф. Там открих писмата, поставени на видно място зад меден чайник.

Едното беше адресирано до главния инспектор Тавърнър.

Тавърнър беше дошъл след мене. Подадох му писмото и той го отвори. Застанах до него и прочетох краткото му съдържание:

Надявам се, че настоящото ще бъде отворено след смъртта ми. Не искам да се впускам в подробности, но поемам пълната отговорност за смъртта на зет ми, Аристид Леонидис и Джанет Роу (Нани). С настоящото официално заявявам, че Бренда Леонидис и Лорънс Браун не носят никаква вина за убийството на Аристид Леонидис. Доктор Майкъл Чавес, живеещ на Харли стрийт, №783, може да потвърди, че животът ми можеше да бъде удължен само с няколко месеца. Реших да го прекъсна по този начин и да спестя на двама невинни да бъдат обвинени в убийство, което не са извършили. Разсъдъкът ми е напълно здрав и добре съзнавам какво пиша.

Когато свърших с четенето, установих, че и София е прочела писмото — но не зная дали със съгласието на Тавърнър или не.

— Леля Едит — промърмори София.

Спомних си с каква ярост бе стъпкала в земята поветицата Едит де Хавиланд. Спомних си и за първоначалните ми подозрения към нея. Но защо…

София изрече мислите ми, преди да успея да ги оформя напълно.

— Но защо и Джоузефин? Защо е взела и Джоузефин със себе си?

— Но защо го е направила изобщо? — настоях аз. — Каква е била причината?

Но докато изрека думите си, разбрах истината. Всичко ми стана ясно. Усетих, че все още държа в ръцете си нейното второ писмо. Погледнах го и видях върху него собственото си име.

Беше по-дебело и по-твърдо от другото. Знаех какво има вътре още преди да го отворя. Разкъсах плика и отвътре изпадна малкия черен бележник на Джоузефин. Вдигнах го от пода — бележникът се разтвори в ръката ми и видях написаното върху първата страница…