Лиза Марклунд - Червения вълк

— Какво ти повишение! Губя бонусите като ръководител на програма и трябва да освободя кабинета си още днес, за да се преместя в общо работно помещение някъде в Шиста. Няма да разполагам дори със собствено бюро.

Томас разтрива раменете й, глади косите, поглъща аромата на ябълки.

— Изтъкнаха ли някаква причина?

София заплаква отново, става и затваря добре вратата.

— Хайде, миличка — промълвя той, — седни и ми разкажи всичко.

Тя се съвзема и бърше нос.

— Ще оправим нещата — окуражава я той. — Казвай.

— Извикаха ме на среща. Зарадвах се истински. Помислих, че ме включват в някоя от комисиите, а виж какво стана.

— Но защо?

Тя поклаща глава.

— Казват, че е част от реорганизацията преди обединението с вас, и ме изпращат там. Томас, нищо не разбирам. Какво става?

Целува я по челото, гали косите й, поглежда часовника си.

— Миличка — започва той, — трябва да вървя на съвещание, а и никого не познавам във Федерацията…

Думите му увисват във въздуха. Тя го поглежда с широко отворени очи.

— Нищо ли не можеш да направиш?

Потупва я по бузата.

— Е, винаги може да се опита. Всичко ще се оправи от само себе си, ще видиш.

— Мислиш ли? — пита тя и се изправя.

Следва я, като продължава да попива ябълковия аромат на косите.

— Несъмнено — отговаря Томас и взема палтото й.

София го целува нежно, преди да се обърне, за да облече палтото.

— Няма ли начин да наминеш довечера? — шепне тя в шията му. — Бих могла да сготвя нещо италианско.

Усеща струйка пот да се стича между плещите.

— Не тази вечер — отговаря бързо Томас. — Жена ми се върна. Не видя ли вестника?

— Какво? — Отваря широко влажни очи. — Кой вестник?

Той я оставя край вратата, отива до бюрото и обръща към нея първата страница на Вечерна поща. Тъмните, невиждащи очи на Аника се взират в нея.

— Разбива терористична банда — чете София и не вярва на очите си смаяна. — С какво точно се занимава жена ти?

Томас поглежда снимката на Аника, докато отговаря:

— Беше шеф на криминалния отдел, но това отнемаше прекалено много време от семейството. Сега е независим репортер. Отговаря за корупцията и разни политически скандали. По този случай работи от няколко седмици.

Оставя вестника със снимката нагоре и сам усеща нотката гордост в тона и държанието си.

— Трябваше да се върне още вчера, но изникна този проблем. Прибира се днес следобед.

— Е, ясно, значи си зает довечера.

Оставя го, без да добави друго, и Томас е изненадан от чувство на истинско облекчение, което го обзема след излизането й.

Аника наблюдава пейзажа през прозореца от вагона на Арланда Експрес. Замръзнали нивя и ледени ферми пробягват пред погледа й, без да ги вижда. Очите й остават неподвижни — има усещането, че са пълни с пясък.

Нощта отлита неусетно в преценки на различните възможности и анализ на техните последици, в групиране на факти и формулиране на аргументи. И сега статията е в бележника, готова за печат.

Вкъщи. Не става дума за самата къща или определено място. Това е нещо съвършено различно.

Затваря очи и обмисля още един път взетите решения. Първо: текстът се публикува. Второ: живяла е в сградата на Хантверкаргатан цели десет години. Това не означава, че домът й е там. Томас никога не е харесвал живота в града. За него ще бъде облекчение.

Трябва да победя. Трябва да съм по-силна. Никакъв шанс за противника. Тя не може да бъде алтернатива. Томас няма да се свърже с неудачница.

Телефонът вибрира във вътрешния джоб на зимното й яке. Измъква го и вижда, че е Q. Обажда се от личния си номер.

— Поздравления — казва шефът на Националния криминален отдел.

— За кое? — пита Аника.

— Виждам, че са ти върнали телефона.

Тя се усмихва леко.

— Дадоха ми го хората ти в Люлео. Бил в джоба на Ханс Блумберг, когато го пипнали сред ледовете. Какво мога да направя за теб?

— Все се чудя за една работа. За онези пари.

— Кои пари?

— Парите на Рагнвалд. Торбата с евро.

Аника гледа как боядисаните в синьо индустриални сгради профучават край нея със 160 километра в час.

— Нямам представа за какво говориш.

— Как ги откри?

Затваря очи и се полюлява в синхрон с вагона.

— Тъкмо бях излязла на разходка и се спънах в торба с пари, навярно изпусната от някого. Предадох я в полицията като намерено чуждо имущество. За нещо друго да се чудиш?

— Това е резултатът от цял живот работа на Рагнвалд — казва комисарят. — Той е убивал хора за пари през всичкото време, но не ги е използвал да направи живота си по-приятен. Точно заради това не са успели да го заловят. Трупал е всичко в трезора на своя лекар и го е изпразнил едва преди месец.