Лиза Марклунд - Червения вълк

Излиза на Кунгсбрун и поема към Флеминггатан. Ангелите в глава й мълчат като онемели. Заеманото от тях пространство е освободено за истински мисли, но точно сега тя си взема почивка от мисленето.

Може да са се махнали завинаги.

А може би само са се притаили.

Най-важното на този свят е да си част от нещо , казва си тя.

Томас слиза от автобуса пред тях и вдига поглед към фасадата. Всичките им прозорци светят. По стъклата има коледна украса и той усеща приятна топлина да пълни гърдите му.

Хубаво е, когато тя си е у дома.

Литва нагоре по стълбите, звънва закачливо, докато отваря, за да бъде посрещнат с щастливи писъци, които изпълват апартамента, преди още да е влязъл.

— Тате!

Децата се хвърлят в обятията му, показват рисунки, разказват му за разходката и колко хубав е филмът, който са гледали, молят за компютъра, а мами им дала солети и кола, а пък Елен направила салата, докато Кале приготвял швейцарско руло с крем, което било за десерт.

Той окачва палтото, оставя куфарчето, разхлабва възела на вратовръзката и отива в кухнята. Аника приготвя стекове, отворила е за малко прозореца, за да не умирише помещението.

— А, хубаво, че се върна навреме. Готови сме за ядене.

Той я приближава и отпуска ръце върху раменете й, целува я по врата и притиснал слабини към ханша й, силно я прегръща.

— Трябва да бъдеш по-внимателна — шепне той. — Нали знаеш колко си важна за нас?

Тя се обръща, поглежда го в очите и го целува нежно.

— Имам добри новини. Седни.

Томас присяда край подредената за вечеря маса, налива си минерална вода и търси с поглед вечерния вестник.

— Намерила съм една къща — съобщава Аника, докато слага цвърчащия тиган върху дизайнерската подставка. — В Юршхолм. Нов строеж само за шест милиона и деветстотин хиляди.

Той вдига поглед към поруменялото й лице.

— Моля?

— Изглед към морето — продължава тя. — Така ще имаш възможност отново да си го гледаш. Винтервиксвеген. Знаеш ли къде се намира? Голяма градина с овошки, всички подове са от дъб, преходни трапезария и кухня. Средиземноморска мозайка в двете бани, четири спални.

Очите й светят от въодушевление, но нещо мрачно и тайнствено тъмнее в погледа, нещо, от което го побиват тръпки.

— И как ще си го позволим? — пита той, вперил поглед в панерчето с хляб, а сетне посяга за една филийка и отхапва.

— Елен и Кале! Готово е — провиква се тя към антрето, а след това сяда насреща. — Намерих много пари. Ще получа огромна награда.

Томас измъква филията от уста и я зяпва.

— Как така си намерила?

Тя се усмихва насреща му, без да мигне.

— Седем милиона.

Томас спира да дъвче и смръщва вежди.

— Намерени?

— Цяла торба с пари.

— Пари?

Тя кимва все така усмихната.

— Това е някаква лудост, — отсъжда Томас и оставя филията върху масата. — Сериозно ли говориш?

— Ще трябва да отскоча до редакцията след вечеря — казва Аника и си взема печен картоф.

— Няма значение — отвръща Томас. — Ще те изчакам.

Тя се пресяга през масата, за да го погали по бузата и косите.

— Недей да ме чакаш.

— Седем милиона — повтаря той. — Къде ги намери?

Децата се втурват в кухнята, боричкат се за привилегията да седнат по-близо до Аника.

— После ще ти обясня — казва му тя само с устни.

— А и от продажбата на апартамента ще спечелим огромна сума — отбелязва Томас.

Аника става за соса, а той е обзет от необяснимо усещане за нереалност. Тя е зеленикава женичка от друга планета. Напълно лишена от мекота и сговорчивост — твърда като кремък.

Следващата мисъл го връхлита изневиделица: Няма друга като Аника.

Съзнанието за това кара гърлото му да се свие от нещо, което би могло да се нарече щастие.

Аника седи пред кабинета на Андерс Шюман с усещането, че пропада нанякъде. Откъм новинарската редакция се носят приглушени, слаби звуци. Дневната смяна си е отишла, а нощната още не се е окопитила напълно. Намаленото осветление в коридорите хвърля неравномерни, танцуващи сенки.

Нейното работно място. Стабилна структура, от която и тя е част.

— Можеш да влезеш — съобщава секретарката на Шюман.

Аника се изправя неуверено, влиза в кабинета на главния редактор и затваря плътно вратата зад себе си.

Главният е зад бюрото, чете някаква разпечатка. Лицето му е зачервено, а вратът изглежда потен. Аника прави няколко предпазливи крачки напред, хвърля поглед към разпечатката. Нейната статия, разбира се. Сяда с изправен като дъска гръб.