Лиза Марклунд - Червения вълк

Прокарва длан през косите и разхлабва възела на вратовръзката.

Аника успява да се изплъзне от убиеца, като се хвърля пред влак с желязна руда, след което тичала цял километър, за да вдигне тревога от Западния портал на „Шведска стомана“. Статията е написана от някакъв репортер на име Патрик Нилсон. Самата Аника е интервюирана, но казва само, че е добре и щастлива, защото всичко е вече минало.

Томас издишва шумно. Какво си мисли тази жена? Как може да излага живота си на подобна опасност, след като има него и децата?

Трябва сериозно да си поговорят. Не може да продължава така.

Следващите страници са изпълнени от историята на Карина Бьорнлунд, министър на културата. Как я подмамили да се присъедини към Зверовете, маоистка групировка от Люлео през шейсетте. След като напуснала групата, останалите се отдали на насилие, нещо, за което тя лично съжалява най-дълбоко. Министърът прави опит да опише духа на онова време, оня стремеж към справедливост и свобода, който напълно излязъл от всякакъв контрол.

Истината около взрива на F 21 запълва следващите две страници. Вече арестуваният сериен убиец, запратил една открадната от самите военни сигнална ракета в кофа с авиационно гориво, с което предизвикал експлозията.

Пропуска тази статия, след като е прочел заглавието и уводните редове.

Следват две страници, посветени на убиеца Рагнвалд, един от най-безмилостните терористи на ЕТА, съумял да се изплъзва от ръцете на полицията и службите за сигурност из цял свят в продължение на три десетилетия. Замръзнал до смърт в онова компресорно отделение пред очите на Аника и останалите, които нямали възможност да му помогнат по какъвто и да било начин.

Разглежда зърнеста снимка на млад мъж, мургав и слаб, с незапомнящи се черти на лицето.

И отново Аника с кратко описание на професионалните й постижения.

Закрива очи с длан.

Странно, сякаш усеща топлина, събрана в ръката му от допир с вестника.

Миг по-късно телефонът звъни и той вдига слушалката с усмивка.

— Трябва да се видим — казва София Гренборг и се разридава гръмогласно. — Случи се нещо ужасно. Идвам към теб.

За миг се оставя да затъне в нейната паника. Гърлото му се свива. Терористи, убийци, замръзнали до смърт хора.

Сетне нещата застават по местата си. Ужасите на София нямат нищо общо с тези на Аника. Прокашля се и поглежда часовника с мисълта да я откаже от това й намерение.

— Имам работна среща след петнайсет минути — лъже той и се изчервява от срам.

— Пристигам след пет.

Затваря, а Томас остава на място и в главата му зазвучава непозната игрива мелодия.

В петък тя бе щастлива донемайкъде, понеже й се обадили от Светът на областните управи. Питали я какво си е пожелала за Коледа.

— Казах, че искам теб — пошепва му тя в ухото и го целува.

Поглежда първата страница на Вечерна поща , един от най-големите вестници в Скандинавия, за който неговата толкова сериозно гледаща жена разкрива група терористи. Тя променя действителността, докато той и неговите колеги се опитват да я обуздават и администрират; тя предизвиква събития, докато той пуска димни завеси.

Телефонът звъни отново. Търсят го от рецепцията.

— Имате посетителка.

Изправя се и поглежда към църковния двор отдолу. Заскрежен и скован от студ. Разкършва рамене в опит да прогони безпокойството, лепкавото чувство на неохота и дълг.

След малко в стаята се изтърсва София Гренборг с подути, разплакани очи, със зачервен и подпухнал нос. Помага й да съблече палтото си.

— Не разбирам какво става — подсмърча тя, като измъква кърпичка от чантата си. — Не мога да проумея що за муха им е влязла в главите.

Погалва я по бузата и опитва да се усмихне.

— Какво е станало?

Тя се свлича на един стол, притиснала кърпичка към устата.

— Шефовете искат да ме местят — отвръща гостенката на пресекулки. — Чиновник в отдела по уличното движение.

Свежда глава и раменете й започват да се тресат. Томас пристъпва от крак на крак от неудобство, не знае какво да направи, а после се надвесва над нея и застива.

— София — започва той. — О, Господи, недей така, бедничката…

Тя млъква и вдига към него поглед, изпълнен с пълно неразбиране.

— След всичко, което съм свършила. От пет години насам съм се отдала изцяло на тази работа. Как могат да ме понижават по този начин?

— Сигурна ли си, че не е повишение? — пита Томас, като присяда върху бюрото и отпуска ръка върху гърба й.