Лиза Марклунд - Червения вълк

— Не сте разбрали — продължава архиварят. — Ханс Блумберг е само псевдоним. Истинското ми име е Черна пантера. Никога не съм бил нещо друго.

Подчертава думите с важно кимване. Аника трескаво търси нишка, за която да се хване и да го разприказва.

— Това не е съвсем точно — казва тя. — Постарали сте се доста, за да влезете в кожата и на Ханс Блумберг, не е ли така? Всички онези дописки за областната управа, дето все ги публикуват най-долу на двайсет и втора страница…

Лицето му за момент се сгърчва от гняв.

— Това бе начин да се прикривам до завръщането на Дракона. Той обеща да се върне, а това е сигнал.

Усмихва се отново.

— Бени се погрижи да ме тикнат в архива. Не че му се сърдя, защото в крайна сметка печеля аз.

Аника се бори с пристъп на гадене.

— Но защо момчето?

Ханс Блумберг поклаща печално глава.

— Срам и позор е, че се наложи да умре, но на война си патят и невинните.

— Защото ви е познал, нали? Посещавали сте това семейство като приятел…

Ханс Блумберг отвръща с мълчалива усмивка.

— Ами Курт Сандстрьом? — пита отново Аника, а в гърдите й леденее страх, който притиска пикочния й мехур.

— Мним авторитет. Предател.

— Откъде го познавате?

— Чрез Нюланд. Мъжага от съседната ферма, с година по-стар от мен. Бяхме заедно в Упсала и заедно влязохме в движението. Само че вярата на Курт бе слаба и той премина на страната на капитализма и експлоататорите, към фермерското движение. Дадох му възможност да си помисли, но той сам определи своята съдба.

Тя се хваща за бюрото.

— А Маргит Акселсон?

Ханс Блумберг въздъхва и приглажда косата си.

— Малката Маргит. Толкова хубавка, винаги с мечтата за един по-добър свят. Тя желаеше добро всекиму. Жалко, че бе толкова приказлива и опърничава.

— Само заради това ли я удушихте?

— Предаде ни.

Аника се размърдва върху стола — усеща, че трябва да се изпишка.

— Но защо ви трябваше да взривявате самолета?

Той свива леко рамене.

— Малък експеримент. Да проверим лоялността на Кучето.

— И тя се справи?

Мъжът се усмихва при спомена.

— Толкова се ядоса от напускането на Вълка, че бе готова на всичко. Страшно се разочарова, но вие знаете какви са момичетата. Харесваната от всички малка Карина се интересуваше от едно-единствено нещо: да чука оня, когото желаят всички останали.

— Да, но — възразява Аника — защо им е било да се женят при това положение?

Архиварят се разсмива гръмко.

— Ама вие наистина сте лапнали въдицата. Сватбеното съобщение. То беше мое творение. Измислих го в движение, та да има върху какво да си блъскате главата. И, Бога ми, чудесно се е получило.

Успокоява се и кимва многозначително, докато Аника се изправя на крака.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщава тя.

Блумберг скача с пъргавината, която бе забелязала у него, когато удари министъра на културата в носа, там, в изоставеното компресорно.

— Дума да не става.

— Тогава ще се подмокря.

Мъжът отстъпва и се блъска в леглото.

— Вървете, но без номера. Вратата да стои отворена.

Прави каквото й казва, влиза в банята, смъква бързо панталона и гащите, за да се облекчи.

Поглежда се в огледалото и очите отсреща й казват какво да направи.

Ако остане в стаята, ще умре. Трябва да излезе дори ако това изисква да вземе Ханс Блумберг със себе си.

— Кой е Тигъра? — пита тя, когато се връща в стаята, скрила намеренията си зад безизразен поглед.

Лъстиво желание блести в погледа на архиваря, вперен към слабините й.

— Кенет Уситало — отвръща той. — Началник-отдел в „Шведска стомана“. Голяма работа е той, активен член на Съюза на производителите, непрекъснато урежда робовладелчески договори в Третия свят. За съжаление, от известно време не е в страната.

Облизва устни.

Аника отива при бюрото и се надвесва над него.

— Всъщност и вие не сте по-добър. Интересуват ви единствено парите на Йоран.

Онзи литва като изстрелян през стаята, за да притисне дулото на пистолета до главата й.

— Това ще ти е за урок — съска Ханс, като вдига предпазителя и Аника усеща как страхът отпуска пикочния й мехур, за да изцеди няколкото останали капки в него върху бельото.

— Късмет при издирване на съкровището — изхриптява тя едва чуто.

Мъжът я гледа втренчено известно време, а после дръпва оръжието, като го насочва към тавана.

— Какво знаеш за него?

— Не съм сигурна, но видях Йоран Нилсон да пъха един сак в трансформаторна кутия близо до релсите. Може да е това.