Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Как е възможно? След като вратата е била отворена!

— Не, господине! Бях я затворил от разсеяност! Ех, главо, главо! На моята възраст вече не се разсъждава читаво. Не знаех какво да правя — ако съпругата ми научеше, че съм загубил бутилката, щеше да ме изкорми. Трябва да ми повярвате, комисарю! Тя е жена, която е способна на всичко!

— Кажете ми какво се случи след това?

— Асансьорът мина отново покрай мен и слезе на партера. И тогава аз заслизах по стълбите. Когато с моя сакат крак най-сетне пристигнах, заварих частния охранител да не пуска никого да припари. Казах му за бутилката, а той ми гарантира, че ще съобщи на властите. Вие от властите ли сте?

— В определен смисъл — да.

— Охранителят уведоми ли ви за бутилката?

— Не.

— Ами сега какво ще правя? Какво ще правя? Тя ми струва пари! — изхленчи счетоводителят, потърквайки ръце.

От горния етаж се чуха отчаяните гласове на семейство Пичирило и заповедническият глас на Фацио:

— Слизайте пеша! Тихо! Пеша!

Започнаха да се отварят врати, въпросите полетяха на висок глас от етаж на етаж:

— Ама кого арестуват? Пичирило ли арестуват? Отвеждат ли ги? В затвора ли отиват?

Когато Фацио се приближи, Монталбано му подаде десет хиляди лири:

— След като ги отведеш в полицейското управление, купи една бутилка бяло вино „Корво“ и я дай на този господин тук.

От разпита на другите наематели Монталбано не научи нищо важно. Единственият, който каза нещо интересно, беше началният учител Бонавия от третия етаж. Обясни на комисаря, че осемгодишният му син Матео, подготвяйки се да отиде на училище, беше паднал и си разкървавил носа. Тъй като кръвта не спирала, го завел в „Бърза помощ“. Било седем и половина и в асансьора нямало и следа от господин Лапекора — нито жив, нито умрял.

Освен пътуването на Лапекора с асансьора в качеството му на мъртвец, за Монталбано беше очевидно и това, че, първо — покойникът е бил добър, но определено антипатичен човек, и второ — бил е убит в асансьора между седем и трийсет и пет и осем часа.

Ако убиецът е рискувал да бъде изненадан от някого от наемателите с мъртвия в асансьора, това означава, че престъплението не е било умишлено, а извършено импулсивно.

Не беше кой знае колко като информация, но комисарят поразмисли малко над нея. След това си погледна часовника. Беше два часът! Ето защо изпитваше такъв апетит. Обади се на Фацио.

— Аз отивам да ям в „Калоджеро“. Ако междувременно дойде Ауджело, изпрати го при мен. А, слушай, сложи някой на пост пред апартамента на мъртвия. Да не й позволява да влиза, преди аз да дойда.

— На кого?

— На вдовицата, госпожа Лапекора. Двете Пичирило все още ли са тук?

— Да, господин комисар.

— Изпрати ги да си ходят.

— И какво да им кажа?

— Че разследването продължава. Така още повече ще напълнят гащите тези толкова свестни хора.

— Какво мога да ви сервирам днес?

— Какво имаш?

— Това, което искате, за предястие.

— Никакво предястие, нямам намерение да се тъпча.

— За основно приготвих бяла туна в сладко-кисел сос и мерлуза с пастет от аншоа.

— Ти на голямата кулинария ли си се отдал, Кало?

— Понякога ми минава през ум, обзема ме желание.

— Донеси ми изобилна порция мерлуза. А докато чакам, ми дай и една хубава порция ордьовър с морски дарове.

Обзе го съмнение. Това леко хапване ли щеше да бъде? Отказа се от отговора и отвори вестника. Икономическата маневричка, която правителството щеше да направи, нямаше да е за петнайсет, а за двайсет милиарда лири. Със сигурност щеше да има увеличение на цените, сред които тези на бензина и на цигарите. Безработицата в Южна Италия беше достигнала до цифра, която хората предпочитаха да не научават. Легистите от Северна Италия след фискалната стачка бяха решили да изгонят префектите, което беше и първата крачка към отделянето. Трийсетина момчета от някакво село, близо до Неапол, бяха изнасилили етиопско момиче. Селището ги защитаваше, защото негърката не само че била черна, но също и проститутка. Едно момченце на осем години се беше обесило. Арестувани бяха трима разпространители на дрога, чиято средна възраст беше дванайсет години. Двайсетгодишен си беше пръснал мозъка, играейки на руска рулетка. Някакъв ревнив осемдесетгодишен…

— Ето предястието.

Монталбано си отдъхна, защото след още някоя такава новина щеше да му премине апетитът. После дойдоха осемте парчета мерлуза, наистина порция за четирима. Мерлузата цвърчеше от радост, защото беше приготвена по божествен начин. Още с усещането на аромата му ястието разкриваше своето съвършенство, което беше постигнато чрез точното количество галета и деликатното съотношение между аншоа и разбито яйце.