Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Хайде, прояви смелост. Как приключиха нещата?

— Нямало и петнайсет минути, и катерът „Светкавица“ пристигнал на мястото, но след като бил вече там, не видял нищо. Кръстосал наоколо, но никакъв резултат. Това е всичко, което бреговата охрана е чула по радиостанцията. При всички положения тази нощ катерът ще се върне и ще се разберат повече подробности около случката.

— Хъм! — отрони изпълненият със съмнение комисар.

— Какво има?

— Не разбирам само нас и нашето правителство какво ни засяга, ако тунизийците убият тунизиец.

Мими Ауджело го погледна със зяпнала уста.

— Салво, аз може би от време на време изричам по някоя щуротия, но когато ти ги изстрелваш, са направо по-зле и от канонада.

— Хъм! — повтори Монталбано, недотам убеден, че е издумал някаква щуротия.

— А за мъртвия тук, онзи в асансьора, какво ще ми кажеш?

— Нищо няма да ти кажа. Този мъртвец е мой. Ти взе ли си убития тунизиец? Тогава аз ще си взема този от Вигата.

„Надявам се времето да се оправи — помисли Ауджело. — Иначе с този тук кой ли ще се бори?“

— Ало, комисар Монталбано? Аз съм Марнити.

— Кажете, майоре.

— Исках да ви уведомя, че нашето командване реши, при това с право по мое мнение, че със случая с риболовния кораб ще се заеме бреговата охрана от Мадзара. Затова „Сантопадре“ трябва незабавно да отплава. Вие имате ли да правите още огледи по плавателния съд?

— Не мисля. Считам обаче, че ние също трябва да се съобразим с мъдрата разпоредба на вашето командване.

— Не смеех да ви го подскажа.

— Монталбано съм, господин началник. Моля да ме извините, ако…

— Новини?

— Не, нищо. Става дума за една, как да кажа, процедурна подробност. Току-що ми се обади майор Марнити от бреговата охрана и ме информира, че тяхното командване е наредило разследването за простреляния при автоматичен огън тунизиец да се премести в Мадзара. Затова се питам дали ние…

— Разбрах, Монталбано. Мисля, че имате право. Ще се обадя незабавно на колегата си от Трапани, за да му кажа, че ние се освобождаваме от разследването. Струва ми се, че в Мадзара има един много свестен заместник-началник на тамошната дирекция на полицията. Да се нагърбят с всичко те. Вие лично ли се занимавахте с този случай?

— Не, моят заместник, господин Ауджело.

— Уведомявам ви, че протоколът от аутопсията и балистичната експертиза ще изпратим в Мадзара. Копие от тях ще отиде и при господин Ауджело.

Отвори с ритник вратата на стаята на Мими Ауджело, протегна дясната си ръка, стисна юмрук и постави лявата си ръка напряко върху дясната.

— Хац, Мими.

— Какво означава това?

— Означава, че разследването за мъртвия на рибарския кораб се прехвърля в Мадзара. Ти оставаш с празни ръце, а аз ще си държа моя убит от асансьора. Едно на нула.

Почувства се в по-добро настроение. В действителност вятърът беше утихнал, а небето започваше да се прояснява.

Към три следобед полицай Гало, изпратен да охранява апартамента на покойния Лапекора в очакване на вдовицата му, видя вратата на дом Куликия да се отваря. Счетоводителят се приближи към полицая и му съобщи на един дъх:

— Съпругата ми заспа.

Гало не знаеше какво да каже, след като чу новината.

— Аз съм Куликия, комисарят ме познава. Яли ли сте нещо?

Гало, чиито черва къркореха, тоест изпитваше силен глад, от който стомахът му се свиваше, кимна с глава отрицателно.

Счетоводителят влезе вкъщи и след малко се върна с чиния, в която имаше хлебче, дебело парче кашкавал, пет парченца салам и чаша вино.

— Това е бяло вино „Корво“. Купи ми го комисарят.

Върна се след около половин час.

— Донесох ви и вестник, с него по-бързо минава времето.

В седем и половина вечерта, като по сигнал, не остана балкон или прозорец от страната на кооперацията, на която се намираше входната врата, на които да няма хора, чакащи завръщането на госпожа Антониета Палмизано, все още незнаеща, че е станала вдовицата Лапекора. Представлението щеше да бъде разделено на две действия.

Първо действие: госпожа Палмизано, слязла от автобуса от Фиака, този в седем и двайсет и пет, щеше да се появи пет минути по-късно в началото на улицата, показвайки на всички своята обичайна и отблъскваща скромност, без дори да й мине през ум, че не след дълго бомба ще избухне над главата й. Това първо действие беше необходимо, за да може да се насладиш по-добре и на второто (след бързото преместване на зрителите от прозорците и балконите на стълбищните площадки), което се състоеше в това да чуе от полицая на пост причината, поради която нямаше да може да влезе в апартамента си. Тогава вече вдовицата Лапекора щеше да започне като Магдалина да си скубе косите, надавайки писъци, да се бие по гърдите, напразно възпирана от изказващите й съболезнования, които щяха бързо да се притекат.