Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Имахте ли възможност да направите… проверка? — попита я дипломатично комисарят.

— Дали съм дебнала, за да видя кога онази кучка влиза и излиза от работата на съпруга ми ли?

— Да, и това.

— Не се унижавам да правя подобни неща — каза горделиво госпожата. — Но съм имала други доказателства. Една изцапана носна кърпичка.

— С червило?

— Не — каза вдовицата с определено усилие, като лицето й леко се зачерви. — И дори чифт гащи — добави след кратка пауза тя, изчервявайки се още повече.

Монталбано и Галуцо пристигнаха на „Салита Гранет“, когато и трите магазина на тази къса улица бяха вече затворени. На номер двайсет и осем се намираше малка сграда с партер, повдигнат три стъпала над улицата, и още два етажа. До входната врата имаше три табели, на първата пишеше: „Аурелио Лапекора, внос-износ, партер“, на втората: „Орацио Канатело, нотариална кантора“, а на третата: „Анджело Белино, счетоводител, последен етаж“. Влязоха с ключовете, които комисарят беше взел от масата в кабинета в дома на Лапекора. Първата стая без съмнение беше истински офис: голямо бюро от черен махагон от деветнайсети век, масичка, върху която имаше пишеща машина „Оливети“ от четирийсетте години, четири големи метални шкафа, пълни със стари лични досиета. Върху бюрото имаше телефон. В офиса се виждаха и пет стола, но единият от тях беше счупен и избутан в един от ъглите. В съседната стая… Съседната стая с вече известните си тъмнозелени тапети изглеждаше така, сякаш не принадлежеше към същия апартамент. Беше изчистена до блясък, с широк разтегателен диван, телевизор, телефон, свързан с другия, стереоуредба, масичка с бутилки с различни ликьори, малък хладилник, а над дивана някаква ужасна картина на жена по гол задник. До дивана имаше ниско нощно шкафче с някакво светило върху него в стил арт нуво, но фалшификат, а чекмеджето му беше препълнено с всякакви модели презервативи.

— На колко години е бил мъртвият? — попита Галуцо.

— На шейсет и три.

— Ама че работа! — каза агентът и възхитено подсвирна.

Банята, също като стаята, беше в тъмнозелено: блестяща, снабдена с анатомично биде, сешоар на стената, вана с душ телефонче и огледало, в което можеше да се огледаш от главата до петите.

Върнаха се в първата стая. Разтършуваха се из чекмеджетата на бюрото, отвориха няколко досиета. Най-скорошната кореспонденция датираше поне отпреди три години.

Чуха стъпки на горния етаж, в кантората на нотариус Канатело. Той не беше там, съобщи им неговият секретар, мършав и вял трийсетгодишен мъж. Каза им, че горкият господин Лапекора отварял офиса само за да му минава времето. В дните, в които го отварял, идвала една красива тунизийка да почиства апартамента. Изахка и каза, че за малко щял да забрави да им съобщи, че през последните месеци доста често идвал да го навестява и неговият племенник, поне така го беше представил горкият господин Лапекора онзи път, когато се бяха срещнали тримата на входната врата. Касаеше се за трийсетгодишен мъж, кестеняв, висок, добре облечен, който шофирал беемве сив металик. Племенникът трябва дълго време да е бил в чужбина, защото говореше италиански с любопитен акцент. Не, не знаел нищо за номера на беемвето, просто не бил обърнал внимание. После внезапно придоби изражението на човек, който вижда къщата си разрушена от земетресение, и им каза, че за това престъпление има точно определено мнение.

— Тоест? — попита го Монталбано.

Трябва да е бил обичайният хулиган в търсене на пари за дрога.

Слязоха отново и от телефона в офиса комисарят се обади на госпожа Антониета:

— Извинете ме, но защо не ми казахте, че имате племенник?

— Защото такъв нямаме.

— Да се върнем в офиса — рече Монталбано, когато бяха вече стигнали на две крачки от полицейското управление.

Галуцо не дръзна да го попита нито защо, нито за какво.

В банята на тъмнозелената стая комисарят завря нос в пешкира и го помириса, вдишвайки дълбоко, а след това започна да търси нещо в шкафчето до умивалника. В него имаше флакон с парфюм Volupte, който подаде на Галуцо.

— Напарфюмирай се.

— Какво да си напарфюмирам?

— Задника — беше неизбежният отговор.

Галуцо си сложи малко Volupte на едната буза. Монталбано залепи носа си върху нея и я подуши. Съвпадаше, беше същият аромат на изгоряла слама, който усети в кабинета на дом Лапекора. За да е сигурен, повтори движението си.

Галуцо се усмихна:

— Комисарю, ако ни видят тук, в тази поза… кой знае какво ще си помислят.