Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Цял ден ли ще трябва да стоя тук? — попита натъжено той.

— Мисля, че да, трябва да се стегнеш. Слушай, аз отивам оттатък, ще се възползвам от банята на господин Лапекора.

Не му се случваше често да има позив извън определеното време, може би ядът, който го обзе предната вечер, виждайки Якомуци да се прави на палячо по телевизията, беше променил ритъма на храносмилането му.

Седна на тоалетната чиния, изпусна ритуалната си въздишка на облекчение и точно в този момент мисълта му се фокусира върху нещо, което беше видял няколко минути преди това и на което не беше отдал никакво значение.

Скочи на крака, затича се към съседната стая, държейки с едната си ръка наполовина смъкнатите си гащи и панталони.

— Не мърдай! — заповяда на Галуцо, който от уплаха пребледня като мъртвец и инстинктивно вдигна ръцете си нагоре.

Ето я там, точно до лакътя на Галуцо, една удебелена черна буква Р, старателно изрязана от някоя вестникарска страница. Не, не от вестник, от списание, защото хартията беше гланцирана.

— Какво става? — успя да произнесе Галуцо.

— Може би всичко, но може и нищо — отговори комисарят, като че ли беше Сибилата от Куме 4 4 Пророчица от епохата на Древния Рим. — Б.р. .

Вдигна си панталоните, закопча колана, като забрави дюкяна си отворен, и взе телефона:

— Извинете, че ви безпокоя, госпожо. На коя дата казахте, че сте получили първото анонимно писмо?

— На тринайсети юни миналата година.

Благодари и затвори телефона.

— Помогни ми, Галуцо. Да прегледаме всички броеве от това списание и да видим дали липсват страници.

Намериха това, което търсеха: броя от седми юни, единствения от този месец, от който бяха откъснати две страници.

— Да продължаваме напред — каза комисарят.

В броя от трийсети юли липсваха две страници, същото беше и с броя от първи септември.

Трите анонимни писма бяха съставени там, в офиса.

— С твое позволение — каза вежливо Монталбано.

Галуцо го чу да си пее в тоалетната.

— Господин началник? Монталбано съм. Обаждам се, за да ви кажа с голямо огорчение, че утре няма да мога да дойда на вечеря у вас.

— Огорчен сте, защото не можем да се срещнем, или заради макароните с черния секрет, отделян от жлезите на сепия?

— И заради двете.

— Ако се касае за служебен ангажимент, аз не мога…

— Не е служебен ангажимент… Проблемът е, че за двайсет и четири часа ще дойде да ме навести моята…

Годеница? Стори му се дума от деветнайсети век. Момиче? На тази възраст, на която бяха и двамата?

— Жена? — подсказа му началникът.

— Точно така.

— Госпожица Ливия Бурландо трябва много да ви обича, за да предприеме толкова дълго и досадно пътуване.

Никога не беше говорил за Ливия пред своя началник, официално той би трябвало да не знае за нейното съществуване. Дори когато беше в болницата, след като го бяха простреляли, двамата не се бяха срещнали.

— Слушайте — каза началникът. — Защо не ни запознаете с нея? На съпругата ми ще й бъде много приятно. Доведете я и нея утре вечер.

Вечерята в събота беше спасена.

— Говоря с господин комисаря ли? С него лично?

— Да, госпожо, аз съм.

— Бих искала да ви съобщя нещо за господина, когото убиха вчера сутринта.

— Вие познавахте ли го?

— И да, и не. Никога не съм говорила с него. Дори разбрах как се казва от информационната емисия по телевизията вчера вечерта.

— Слушайте, госпожо, вие считате ли, че това, което искате да ми кажете, е важно наистина?

— Мисля, че да.

— Добре. Минете през кабинета ми днес следобед към пет часа.

— Не мога.

— Хъм, тогава утре.

— Също и утре. Аз съм парализирана.

— Разбирам. Да дойда при вас още сега?

— Винаги съм си у дома.

— Къде живеете, госпожо?

— „Салита Гранет“, номер двайсет и три. Казвам се Клементина Вазиле Коцо.

Докато вървеше по улицата на път за срещата, чу, че някой го вика. Беше майор Марнити, седеше на една маса в кафене „Албанезе“ с някакъв офицер с по-нисък чин от неговия.

— Да ви представя лейтенант Пиовезан, командир на катера „Светкавица“ от бреговата охрана, онзи, който…

— Монталбано, приятно ми е — каза комисарят, но изобщо не му беше приятно, тъй като беше успял да се освободи от онзи случай с риболовния кораб. Защо тогава пак се опитваха да го замесват в него?

— Изпийте едно кафе с нас.

— Наистина имам ангажимент.

— Само пет минути.

— Добре, но без кафе.

Седна.

— Говорете вие — каза Марнити на Пиовезан.