Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— През зимата, когато палехме лампите, се виждаше по-добре — уточни госпожата, пускайки перденцето.

Монталбано се върна да седне.

— И така, госпожо, какво сте видели? — попита я той.

Клементина Вазиле Коцо му каза.

След разказа й, когато вече се сбогуваха, комисарят чу да се отваря и затваря вратата на дома й.

— Пристигна домашната помощница — каза госпожа Клементина.

Влезе едно двайсетгодишно момиче, ниско и мълчаливо, и със сериозното си изражение сурово погледна натрапника.

— Всичко наред ли е? — попита тя с подозрение.

— Да, всичко е наред.

— Тогава отивам в кухнята, за да сложа водата — каза то и излезе, но никак не беше убедено, че всичко е наред.

— Хъм, госпожо, аз ви благодаря и… — започна комисарят, ставайки.

— Защо не останете да хапнете с мен?

Монталбано усети, че стомахът му се сви. Госпожа Клементина беше добра и мила, но сигурно се хранеше с грис и варени картофи.

— Наистина имам много…

— Пина, помощницата ми, е отлична готвачка, вярвайте ми. Днес приготви макарони „Норма“ 5 5 Сицилиански специалитет, наречен на прочутата опера на Белини. — Б.пр. , знаете ли, тези с пържените патладжани и солената извара.

— Боже господи! — каза комисарят, сядайки.

— А като основно ястие — задушено телешко с целина, лук, дафинов лист, розмарин, чесън, карамфил, зехтин и чер пипер.

— Боже господи! — повтори Монталбано.

— Защо се учудвате толкова?

— Не е ли малко тежка тази храна за вас?

— Защо? Аз имам стомах, който не е като на някое момиче, от онези двайсетгодишните, които са бодри по цял ден само с половин ябълка и чаша сок от моркови. Може би сте на същото мнение като сина ми Джулио?

— Нямам удоволствието да го знам.

— Казва, че на моята възраст не е прилично да ям такива неща. Счита ме за леко безсрамна. Според него би трябвало да карам на кашички. И така, какво решихте, ще останете ли?

— Оставам — отвърна решително комисарят.

Пресече улицата, изкачи трите стълби и почука на вратата на офиса. Отвори му Гало.

— Смених Галуцо — обясни той. А после попита: — Комисарю, вие от полицейското управление ли идвате?

— Не, защо?

— Фацио се обади тук, за да пита дали сме ви виждали. Търси ви. Има нещо важно да ви каже.

Комисарят се затича към телефона.

— Комисарю, позволих си, защото мисля, че се отнася за сериозна новина. Спомняте ли си, че вчера вечерта ми казахте да пусна една фонограма за проучване на онази Карима? И така, точно преди половин час ми се обади от Монтелуза господин Манкузо от дирекция „Чужденци“. Каза, че съвсем случайно е успял да разбере къде живее тунизийката.

— Казвай.

— Живее във Виласета, на улица „Гарибалди“, номер седемдесет.

— Пристигам веднага и отиваме.

На вратата на полицейското управление беше спрян от някакъв четирийсетгодишен добре облечен мъж.

— Вие ли сте комисар Монталбано?

— Да, но нямам време.

— Цели два часа ви чакам. Вашите сътрудници не знаеха дали ще се върнете, или не. Аз съм Антонио Лапекора.

— Синът? Лекарят?

— Да.

— Моите съболезнования. Елате вътре. Но само пет минути.

Фацио го пресрещна:

— Колата е готова.

— Тръгваме след пет минути. Първо ще поговоря с този господин.

Влязоха в стаята, комисарят настани медика и след това седна зад бюрото си.

— Слушам ви.

— Вижте, комисарю, аз живея във Валедолмо почти от петнайсет години, където упражнявам и професията си. Педиатър съм. Женен съм във Валедолмо. Това го казвам, за да разберете, че връзката с родителите ми неизбежно е отслабнала. Впрочем открай време ние никога не сме били достатъчно близки. Прекарвали сме заедно задължителните празници и, разбира се, на всеки петнайсет дни сме се чували по телефона. Затова останах много изненадан, когато в първите дни на октомври миналата година получих писмо от татко. Ето това — пъхна ръка в джоба, извади оттам едно писмо и го подаде на комисаря.

Скъпи мой Нино,

Знам, че това писмо ще те изненада. Опитах се да направя така, че да не разбереш за историята, в която се оказах въвлечен, а сега заплашва да се превърне в нещо доста сериозно за мен. В този момент обаче вече си давам сметка, че не мога повече да продължавам така. Имам належаща нужда от помощта ти. Ела веднага. И не казвай нищо за тези редове на майка ти. Целувки.

— И вие какво направихте?

— Хъм, вижте, след два дена трябваше да отпътувам за Ню Йорк… Бях извън страната цял месец. Когато се върнах, се обадих на татко, като го попитах дали все още има нужда от мен, той ми каза, че не. След това се видяхме лично, но не подхвана повече този въпрос.