Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Вие създадохте ли си някаква представа каква може да е била тази опасна история, за която баща ви е намекнал?

— Тогава си помислих, че може да е свързана с фирмата, която той поиска да отвори отново, въпреки твърдото ми несъгласие. Дори се скарахме. Но не беше само това, мама ми беше загатнала за връзката на татко с някаква жена, която го принуждавала да прави огромни разходи…

— Спрете дотук. Значи, вие сте убеден, че помощта, за която баща ви е помолил, се е състояла основно в това да му дадете заем или нещо подобно?

— Ако трябва да бъда искрен — да.

— И не сте се отзовали въпреки разтревожения и разтревожващия тон на писмото.

— Хъм, вижте…

— Добре ли печелите, докторе?

— Не мога да се оплача.

— Бихте ли задоволили любопитството ми: защо държахте да ми покажете писмото?

— Защото след убийството мнението ми се промени. Мисля, че може да бъде полезно за разследването.

— Не, няма да е — каза спокойно Монталбано. — Вземете си го и го пазете добре. Вие имате ли деца, докторе?

— Едно. Калоджерино, на четири години.

— Пожелавам ви никога да не ви се налага да имате нужда от своя син.

— Защо? — попита неуравновесено доктор Антонио Лапекора.

— Защото, ако крушата не пада по-далече от дървото, ще бъдете прецакан.

— Ама как си позволявате?

— Ако не се махнете оттук до десет секунди, ще накарам да ви арестуват, под какъвто и да е предлог.

Докторът така стремглаво избяга, че бутна стола, на който го бяха настанили.

Аурелио Лапекора отчаяно беше молил сина си да му помогне, а онзи между себе си и баща си беше поставил океана.

Преди трийсет години Виласета се е състояла от двайсетина къщи, или по-точно къщурки, разположени по десет от двете страни на междуградското шосе, точно по средата — между Вигата и Монтелуза. В годините на икономическия бум обаче, по време на строителната истерия (на която, изглежда, по конституция е била базирана нашата държава: „Италия е република, основаваща се на правото на (строителен) труд“), се добавил и пътностроителният делириум и затова Виласета се оказала точката на пресичане на една магистрала, една така наречена „тиранта“, или свързващ път, две междуградски шосета и три пътя, свързващи отделните провинции. Някои от тези пътища криеха за невнимателния чуждоземен пътешественик, след няколкото километра красиви пейзажи, мантинели, уместно боядисани в червено на местата, където са били убити съдии, полицаи, карабинери, служили във Финансовата гвардия, и дори затворнически надзиратели, изненадата да се забие необяснимо (или съвсем обяснимо) в някой хълм, толкова пуст, че да предизвика въпроса дали там някога изобщо е стъпвал човешки крак. Другите пътища пък изведнъж свършваха на брега на морето, на плажа с жълтия и фин пясък, без постройки по него докъдето ти стига погледът, нито кораб на хоризонта, от което неопитният турист бързо изпадаше в положението на Робинзон Крузо.

Виласета, която винаги се е подчинявала на своя първичен инстинкт да разполага къщите си от двете страни на което и да е шосе, за кратко се беше превърнала в обширно селище, наподобяващо лабиринт.

— Ха сега, иди намери тази улица „Гарибалди“! — оплака се Фацио, който шофираше.

— Коя е най-крайната част на Виласета? — осведоми се комисарят.

— Тази до пътя за Бутера.

— Отиваме там.

— Откъде знаете, че улица „Гарибалди“ е по тези места?

— Моли се да е там.

Знаеше, че не е сбъркал. От преките му наблюдения се оказваше, че през недалечните отминали години на гореизложеното икономическо чудо в централните райони на всяко едно село или град имаше улици, които заради необходимостта да се помнят имената на бащите на отечеството носеха имената на Мадзини, Гарибалди, Кавур, на старите политици Орландо, Сонино, Криспи, на класиците Данте, Петрарка и Кардучи, като Леопарди се срещаше по-рядко. След бума обаче топонимията се беше променила и бащите на отечеството, старите политици и класиците бяха останали в периферията, а в центъра сега се бяха озовали Пазолини, Пирандело, Де Филипо, Толиати, Де Гаспери и никога нелипсващият Кенеди (подразбиращо се — Джон, а не Боб, въпреки че Монталбано в едно забравено от бога селце в планинската верига Неброди се беше натъкнал веднъж и на площад „Братя Кенеди“).

Комисарят обаче, от една страна, отгатна, но от друга — сбърка. Отгатна, защото по пътя за Бутера беше настъпила, както се предполагаше, промяната на историческите имена на центробежния принцип. Сгреши облаче, защото улиците на този, така да се каже, квартал, носеха имената не на бащите на отечеството, а иди разбери защо — на Верди, Белини, Росини и Доницети. Обезсърчен, Фацио реши да попита за информация някакъв възрастен селянин, който беше яхнал магаре, натоварено със сухи клонки. Но тъй като магарето реши, че няма да спре, на Фацио му се наложи да се движи до него, превключвайки на най-ниската предавка.