Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— За мен нищо от това не е вярно.

— Какво не е вярно?

— На мен тази история с риболовния кораб не може да ми излезе от главата. Получихме сигнал за помощ от „Сантопадре“ в един часа през нощта. Дадоха ни координатите си и ни казаха, че ги преследва катерът „Рамех“.

— Какви им бяха координатите? — информира се мимо волята си комисарят.

— Малко извън нашите териториални води.

— И вие сте се притекли.

— В действителност беше ред на катера „Мълния“, който беше по-наблизо.

— И защо тогава „Мълния“ не е отишъл?

— Защото само час преди това имаше сигнал SOS от някакъв риболовен кораб, който се пълнеше с вода през образувала се пробойна. След „Мълния“ веднага потегли и „Гръм“ и затова голям отрязък от морето се оголи.

„Светкавица, мълния, гръм: все лошо време в морския флот“ — помисли си Монталбано, но каза:

— Но не намират, естествено, никакъв риболовен кораб в беда.

— Естествено. Аз също, когато пристигнах на мястото, не намерих следа нито от „Сантопадре“, нито от „Рамех“, който, между другото, със сигурност през онази нощ не е бил на смяна. Не знам какво да кажа, но на мен тази работа ми намирисва.

— На какво? — попита го Монталбано.

— На контрабанда — отговори Пиовезан.

Комисарят се изправи, разпери ръце и повдигна рамене:

— Какво да се прави? Онези от Трапани и Мадзара се натовариха със следствието.

Монталбано беше блестящ актьор.

— Комисарю! Комисар Монталбано! — викаше го пак някой.

Дали щеше да стигне преди полунощ при госпожа или госпожица Клементина? Обърна се — беше Гало, който го следваше.

— Какво става?

— Нищо не става. Видях ви и реших да ви се обадя.

— Къде отиваш?

— Обади ми се Галуцо от офиса на Лапекора. Тръгнал съм да му купя няколко сандвича и да му правя компания.

Номер двайсет и три на „Салита Гранет“ се намираше точно срещу номер двайсет и осем, двете къщи бяха еднакви.

Клементина Вазиле Коцо беше седемдесетгодишна, много добре облечена госпожа. Седеше в инвалидна количка. Апартаментът й беше много чист, направо светеше. Последвана от Монталбано, тя се придвижи и спря близо до прозореца с перденца. Направи знак на комисаря да си вземе стол и да се настани пред нея.

— Вдовица съм — започна тя, — но синът ми Джулио прави така, че да не ми липсва нищо. Преди да се пенсионирам, работех като начална учителка. Синът ми плаща на прислужница, която да се грижи за мен и за дома ми. Тя идва три пъти през деня — сутрин, обед и вечер, когато си лягам. Снаха ми, която ме обича като истинска дъщеря, минава оттук поне веднъж на ден, същото прави и Джулио. Освен нещастието, което ме сполетя преди шест години, от друго не мога да се оплача. Слушам радио, гледам телевизия, но най-вече чета. Виждате ли? — посочи му тя двете лавици, отрупани с книги.

Госпожата, а не госпожицата, вече беше доказано, кога ли щеше да се реши да заговори по същество?

— Направих цялото това предисловие, за да ви накарам да разберете, че аз не съм някаква клюкарка, която си убива времето, като гледа какво правят другите. Понякога обаче виждаш неща, които не си искал да видиш.

Звънна безжичният й телефон, който госпожата държеше на поставка, закрепена за подлакътниците на инвалидния й стол.

— Джулио? Да, комисарят е при мен. Не, нямам нужда от нищо. До скоро.

Погледна усмихнато Монталбано.

— Джулио беше против срещата ни. Не искаше да се забърквам в неща, които според него не ме засягат. Десетилетия наред свестните хора оттук не правеха друго, освен да повтарят, че мафията не ги засяга и това си е нейна работа. Но аз учех моите ученици, че „Нищо не съм видял, нищо не съм чул“ е най-лошият от смъртните грехове. А сега, когато ми е ред на мен да кажа това, което съм видяла, да отстъпя от думите си ли? — замълча и въздъхна. Госпожа Клементина Вазиле Коцо все повече започваше да се харесва на Монталбано. — Моля да ме извините, че се отклонявам. Четирийсет години като учителка не съм правила нищо друго, освен да говоря и говоря. Остана ми като навик. Станете.

Монталбано се подчини като добър ученик.

— Застанете зад гърба ми и се наведете на височината на главата ми.

Когато комисарят беше толкова близо, че изглеждаше все едно й шепнеше нещо на ухо, госпожата отмести перденцето.

Виждаше се сякаш се намираха в първата стая от офиса на господин Лапекора, защото муселинът, сложен направо върху стъклата на прозорците, беше твърде ефирен, за да попречи на чуждото око да проникне през него. Гало и Галуцо ядяха сандвичи, всеки колкото половин хляб. Между тях имаше бутилка вино и две картонени чаши. Прозорецът на госпожа Клементина беше малко по-нависоко от другия и заради странния ефект на перспективата двамата полицаи и предметите, които бяха в стаята, изглеждаха леко увеличени.