Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

Комисарят не му отговори, а отиде при телефона.

— Ало, госпожо? Извинете ме, че пак ви безпокоя. Съпругът ви използваше ли някакъв парфюм? Не? Благодаря.

В кабинета на Монталбано влезе Галуцо.

— Беретата на Лапекора е регистрирана на осми декември миналата година. Тъй като не е имал разрешително за оръжие, е можел да си я държи само вкъщи.

Комисарят си помисли, че трябва нещо да го е разтревожило точно в този период, след като се е решил да си купи оръжие.

— Какво ще правим с пистолета?

— Ще го държим тук. Галуцо, ето ти ключовете от офиса. Утре рано сутринта ще отидеш в него, ще влезеш и ще чакаш вътре. Направи така, че никой да не те види. Ако тунизийката не знае нищо за това, което се е случило, утре е петък и както обикновено ще се появи.

Галуцо направи гримаса.

— Едва ли не е научила нищо.

— Защо? Кой трябва да й го каже?

На комисаря му се стори, че Галуцо отчаяно се опитваше да върне думите си назад.

— Ама нали знаете как е, мълвата се носи…

— Случайно да не си казал на зет си, журналиста? Виж, ако си го направил…

— Комисарю, заклевам се. Не съм му казал нищо.

Монталбано му повярва. Галуцо не беше от хората, които говорят небивалици.

— При всички положения трябва да отидеш в офиса.

— Монталбано? Якомуци съм. Исках да те осведомя за резултатите от нашите анализи.

— О, боже, Якомуци, почакай за момент, сърцето ми бие като лудо. О, господи, какво вълнение! Ето, сега вече съм малко по-спокоен. Осведоми ме, както казваш ти на твоя неповторим бюрократичен език.

— Започвайки с това, че ти си неспасяем заядливец, ще ти кажа, че фасът е обикновен, от цигари „Национал“ без филтър, а в прахта, събрана от пода на асансьора, нямаше нищо неестествено, а що се отнася до дървената тресчица…

— … Била е само една кибритена клечка от кухнята.

— Точно така.

— Останах без дъх, на практика съм в прединфарктно състояние! Направо ми предадохте убиеца!

— Монталбано, що не ходиш да се переш.

— Пак ще е по-добре, отколкото да стоя и да те слушам. Какво е имал в джоба си?

— Носна кърпичка и връзка ключове.

— За ножа какво ще ми кажеш?

— Кухненски и много използван. Между острието и дръжката намерихме една рибена люспа.

— И не се ли понапъна още малко? От какво беше люспата — от барбун или от мерлуза? Продължи да разследваш, не ме дръж под напрежение.

— Защо толкова си го слагаш на сърце?

— Якомуци, опитай се да задвижиш мозъка си. Ако предположим, че сме в пустинята Сахара и ти дойдеш да ми кажеш, че е имало една рибена люспа на ножа, с който е убит някакъв турист, това би могло, но само казвам — би могло, да има някакъв смисъл. Но какво, по дяволите, значение има в градче като Вигата, където от двайсет хиляди жители деветнайсет хиляди деветстотин и седемдесет ядат риба?

— А останалите трийсет защо не я ядат? — попита впечатлен и изпълнен с любопитство Якомуци.

— Защото са кърмачета.

— Ало? Монталбано съм. Ще извикате ли, ако обичате, доктор Паскуано?

— Изчакайте на линията.

Имаше време да започне да си припява: „Искам да ти го кажа, че бях аз…“

— Ало, комисарю? Докторът се извинява, но прави аутопсия на онези двамата с вързаните зад гърба ръце и крака от Костабианка. Каза да ви предам, че относно мъртвия, който ви интересува, същият е бил здрав като бик и ако не го бяха убили, е щял да живее сто години. Само пробождане с нож, направено с твърда ръка. Случката е станала между седем и осем часа тази сутрин. Нещо друго?

В хладилника намери макарони с броколи, които сложи във фурната, за да ги притопли, а за основно домашната му помощница Аделина беше приготвила ролета от риба тон. Преценявайки, че на обяд беше хапнал съвсем малко, прие като свой дълг да изяде всичко. След това пусна телевизора, превключи на „Свободна мрежа“, добра местна телевизия, в която работеше приятелят му Николо Дзито, на когото не само косата, но и мисълта му беше червена. Дзито коментираше случката с убития тунизиец на кораба „Сантопадре“, докато операторът спираше камерата си върху дупките, които бяха пробили руля, и върху едно тъмно петно в дървото, което можеше да е от кръв. Изведнъж в кадър се появи коленичилият Якомуци, който се взираше в нещо през една лупа.

— Смешник! — каза Монталбано и превключи канала на „Телевигата“ — телевизията, в която работеше Престия, зетят на Галуцо. Дори и тук се появи Якомуци, само че вече не беше на риболовния кораб, а се правеше, че взема отпечатъци вътре в асансьора, където беше убит Лапекора. Монталбано започна да богохулства, изправи се и запрати някаква книга към стената. Ето защо Галуцо му беше говорил с недомлъвки, знаел е, че новината се е разнесла, но не му беше стигнала смелост да му го каже. Със сигурност Якомуци е бил този, който е уведомил журналистите, за да може да се покаже. Не е възможно да е иначе, ексхибиционизмът на този човек достигаше върхове, които можеха да се срещнат само у някой посредствен актьор или писател, чиято книга има тираж сто и петдесет бройки. Сега вече на екрана се виждаше Пипо Рагонезе, политически коментатор в същата телевизия. Каза, че иска да говори за подлото тунизийско нападение срещу нашия моторен риболовен кораб, който мирно е ловял риба в наши териториални води, тоест в свещената земя на родината. Със сигурност не беше земя, защото се касаеше за море, но винаги си оставаше родина. Едно не толкова малодушно правителство като настоящото, което беше в ръцете на крайната левица, щеше със сигурност да реагира твърдо на провокация, която…