Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Да.

— Колко?

— Едно.

— Тук ли живее?

— Не.

— Какво работи?

— Лекар е.

— На колко години е?

— Трийсет и две.

— Ще трябва да го уведомите.

— Ще го направя.

Гонг. Край на първия рунд. При подновяването на двубоя вдовицата поде инициативата.

— Застреляли ли са го?

— Не.

— Удушили ли са го?

— Не.

— Ами как са успели да го убият в асансьора?

— С нож.

— Кухненски?

— Вероятно.

Госпожата се изправи и отиде в кухнята, а комисарят я чу да отваря и затваря едно чекмедже, след това се върна и седна отново.

— Оттам не липсва нищо.

Комисарят премина в контранастъпление.

— Защо си помислихте, че този нож може да е ваш?

— Просто така.

— Какво прави съпругът ви вчера?

— Това, което правеше всяка сряда. Отиде в офиса. Ходеше в понеделник, сряда и петък.

— Какво му беше работното време?

— Сутрин от десет до един, идваше да се нахрани, почиваше си малко и се връщаше в три и половина до шест и половина.

— Вкъщи какво правеше?

— Настаняваше се пред телевизора и там си оставаше.

— А в дните, в които не ходеше в офиса?

— По същия начин седеше пред телевизора.

— Значи, тази сутрин, с оглед на това, че е четвъртък, съпругът ви е трябвало да си остане вкъщи?

— Точно така.

— Вие имате ли представа къде е трябвало да отиде?

— Не ми каза нищо.

— Когато излязохте от вкъщи, съпругът ви буден ли беше, или спеше?

— Спеше.

— Не ви ли се струва странно, че веднага щом сте излезли, съпругът ви изведнъж се е събудил, приготвил се е бързешком и…

— Може да са му се обадили.

Чиста точка в полза на вдовицата.

— Вашият съпруг имаше ли все още много служебни дела?

— Сделки? От години беше приключил с търговската си дейност.

— Тогава защо е ходил редовно в офиса?

— Когато го питах, ми отговаряше, че ходи, за да брои мухите. Така казваше той.

— Значи, госпожо, вие твърдите, че вчера, след като съпругът ви се е върнал от офиса вкъщи, не се е случило нищо неестествено?

— Нищо. Поне до девет вечерта.

— Какво е станало след девет вечерта?

— Взех две успокоителни хапчета. И съм заспала толкова дълбоко, че дори и къщата да се беше срутила, нямаше да отворя очи.

— Следователно, ако на господин Лапекора някой му се е обадил или го е посетил след девет часа вечерта, вие не сте могли да разберете.

— Разбира се.

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Приятели?

— Един. Кавалер Пандолфо. Чуваха се по телефона във вторник и отиваха да си говорят в кафене „Албанезе“.

— Госпожо, вие имате ли някакви подозрения кой би могъл да е…

Беше прекъснат.

— Подозрение — не. Сигурност — да.

Монталбано направо подскочи на стола, а Галуцо каза: „Бре!“, но полугласно.

— И кой ли би могъл да е?

— Кой е бил ли, комисарю? Неговата любовница. Казва се Карима. Тунизийка. Срещаха се в офиса — в понеделник, сряда и петък. Курвата ходеше там с извинението, че трябва да чисти.

Първата неделя на миналата година се падаше на пети и вдовицата каза, че тази фатална дата се е запечатала в главата й.

И така, на излизане от църквата, в която беше отишла за светата литургия по обяд, към нея се доближила госпожа Колура, която имаше магазин за мебели.

— Госпожо, кажете на съпруга си, че онова нещо, което очакваше, пристигна вчера.

— Какво нещо?

— Разтегателният диван.

Госпожа Антониета благодарила и се върнала вкъщи, но все едно свредел или бормашина пробивала главата й. За какво ли му е потрябвал този разтегателен диван на съпруга й? Въпреки че любопитството я разяждало отвътре, не попитала нищо Аурелио. Казано накратко, тази мебел никога не пристигнала в дома им. След две недели госпожа Антониета спряла продавачката на мебели.

— Знаете ли, че цветът на разтегателния диван не се връзва с този на стените?

Халосен изстрел, който обаче уцелил мишената.

— Госпожо моя, на мен той ми каза, че цветът трябва да е тъмнозелен, като тапетите.

Втората стая в офиса беше тъмнозелена, ето къде беше казал да му докарат разтегателен диван този нещастник!

На тринайсети юни, пак миналата година, дори и тази дата се беше запечатала в главата й, получила първото анонимно писмо. Между юни и септември й изпратили общо три.

— Може ли да ми дадете да ги видя? — попита Монталбано.

— Изгорих ги. Не съхранявам гадости.

Трите анонимни писма били съставени с изрязани от вестниците букви, както повелява традицията, и във всичките било написано едно и също нещо: вашият съпруг Аурелио три пъти в седмицата, понеделник, сряда и петък, се вижда с една тунизийка, на име Карима, която е всеизвестна курва. Тази жена ходела там или сутрин, или следобед, но през ден. Понякога купувала препаратите, които й трябвали за почистването, от магазина на същата улица, но всички знаели, че тя отивала в офиса само за да се вижда с господин Аурелио и да прави непристойни неща.