Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

Представлението обаче не се проведе.

Частният охранител и съпругата му си казаха, че няма да е справедливо горката госпожа Палмизано да научи за убийството на мъжа си от някаква чужда уста. Облечени за случая с тъмносив костюм — той, и черно костюмче — тя, те я причакаха близо до спирката на автобуса. Когато госпожа Антониета слезе, застанаха пред нея, съчетавайки израженията на лицата си с цвета на дрехите си: сиво — той, черно — тя.

— Какво става? — попита разтревожено госпожа Антониета.

Няма сицилианска жена от което и да е съсловие, благородно или селско, която след като е минала петдесетте, да не очаква най-лошото. Кое най-лошо? Каквото и да е, но винаги най-лошото. Госпожа Антониета спази правилото:

— Със съпруга ми ли се е случило нещо?

Тя правеше всичко необходимо, та на Козентино и половинката му не им остана друго, освен да изпълнят второстепенните си роли, разпервайки безутешно ръце.

На това място госпожа Антониета изтърси нещо, което според логиката не трябваше да казва:

— Убили ли са го?

Съпрузите Козентино пак разпериха широко ръце. Вдовицата се олюля, но се задържа върху краката си.

Затова показалите се по прозорците и балконите присъстваха само на разочароващата сцена, в която госпожа Лапекора, между господин и госпожа Козентино, говореше спокойно. Обясняваше им с изобилие от подробности за операцията, която сестра й беше претърпяла във Фиака.

В пълно неведение за това, което се беше случило, полицаят Гало, когато чу в седем и трийсет и пет асансьорът да спира на етажа, се надигна от стълбата, на която беше седнал, преговаряйки си онова, което трябваше да каже на горката жена, и направи крачка напред. Вратата на асансьора се отвори, но оттам излезе някакъв господин.

— Джузепе Козентино, частен охранител. Тъй като госпожа Лапекора трябва да изчака, ще я настаня у дома. Вие уведомете комисаря. Аз живея на шестия етаж.

Апартаментът на Лапекора беше съвършено подреден. Трапезария с хол, спалня, кабинет, кухня и баня: нищо, което да не е на мястото си. На масата в кабинета беше портфейлът на покойника с всичките документи в него и сто хиляди лири. Монталбано си каза, че следователно Аурелио Лапекора се е приготвил да излиза, за да отиде на място, на което не му трябваха нито документи, нито пари. Седна на стола, който беше зад бюрото, и отвори едно след друго чекмеджетата в него. В първото вляво имаше печати, стари писма, адресирани до фирма „Аурелио Лапекора — внос-износ“, моливи, химикалки, гуми за изтриване, марки извън обращение и две връзки ключове. Вдовицата обясни, че това са дубликатите на ключовете за дома им и офиса. В долното чекмедже — само пожълтели писма, завързани с канап. Първото чекмедже вдясно обаче пазеше изненада: в него имаше нов пистолет „Берета“ с два резервни пълнителя и пет кутии с муниции. Господин Лапекора е могъл, ако е искал, да направи масово избиване. В последното чекмедже се мъдреха лампички, ножчета за бръснене, кълбета канап и ластици.

Комисарят каза на Галуцо, който беше заместил Гало, да занесе в полицейското управление оръжието и боеприпасите.

— Провери след това дали пистолетът е бил законно притежаван.

В кабинета се усещаше някакъв натрапчив дъх на подпалена слама, въпреки че веднага щом влезе, комисарят отвори широко прозореца.

Вдовицата беше отишла да седне на фотьойла в хола. Изглеждаше напълно безразлична, все едно се намираше в чакалнята на гара в очакване на влака.

Монталбано седна в другия фотьойл. В този момент на вратата се позвъни и госпожа Антониета се надигна инстинктивно, но комисарят направи жест, с който я спря.

— Галуцо, отиди ти.

Отвори вратата, чу се мърморене и после полицаят се върна:

— Има някакъв отвън, който казва, че живее на шестия етаж. Иска да говори с вас. Каза също, че е частен охранител.

Козентино беше облякъл униформата си, беше време да отива на работа.

— Извинете ме, че ви безпокоя, но тъй като ми дойде на ум едно нещо…

— Казвайте.

— Вижте, госпожа Антониета, едва слязла от автобуса, като разбра, че мъжът й е мъртъв, веднага ни попита дали е убит. И така, ако на мен ми кажат, че жена ми е мъртва, ще си помисля за всичко друго, от което може да е умряла, но не и че са я убили. Освен ако преди това не съм обмислял евентуално тази възможност. Не знам дали добре се изразих.

— Много добре се изразихте. Благодаря — каза Монталбано и се върна в хола. Госпожа Лапекора изглеждаше като препарирана. — Госпожо, имате ли деца?