Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Не можа да си починеш, Пепе.

— Дълг. Когато те зове дългът, е така.

— Госпожо, тази сутрин излизахте ли?

— Никога не го правя, преди да си е дошъл Пепе.

— Познавате ли госпожа Лапекора?

— Да, господине. Когато се засечем в асансьора, успяваме мъничко да си побъбрим.

— Говорехте ли си и със съпруга й?

— Не, господине. Не ми беше симпатичен. Добър човек, няма какво да се каже за него, но не ми допадаше. Ако ми позволите за момент… — госпожата излезе навън.

Монталбано се обърна към частния охранител.

— Къде работите?

— В склада за сол. От осем вечерта до осем сутринта.

— Вие сте открили трупа, нали?

— Да, господине. Трябва да е било най-много осем и десет, складът е на две крачки оттук. Повиках асансьора…

— Не беше ли на партера?

— Нямаше го. Много добре си спомням, че го повиках.

— Вие, естествено, не знаете на кой етаж е бил спрял.

— Мислих, комисарю. Според времето, за което дойде, ми се струва, че е бил на петия етаж. Надявам се, че добре съм пресметнал.

Никак не се връзваше. Облечен така безупречно, господин Лапекора…

— Между другото, как се казваше?

— Аурелио, но му викаха Арелио.

Вместо да слезе, се беше качил един етаж по-нагоре. Сивата шапка показваше, че е трябвало да излезе на улицата, а не да отиде при някого в сградата.

— След това какво направихте?

— Нищо. Тоест, тъй като асансьорът дойде, отворих вратата и видях мъртвеца.

— Докосвахте ли го?

— Шегувате ли се? Имам опит с тези неща.

— Как разбрахте, че е мъртъв?

— Казах ви, имам опит. Изтичах при продавача на плодове и ви се обадих. След това застанах на пост пред асансьора.

Влезе госпожа Козентино с чаша, от която излизаше пара.

— Желаете ли малко кафе?

Комисарят прие. След това се надигна, за да си тръгва.

— Почакайте за момент — каза частният охранител, отваряйки едно чекмедже, като му подаде бележник и химикалка.

— С оглед на това, че трябва да си водите бележки — обясни той под въпросителния поглед на комисаря.

— Да не сме в училище? — реагира грубо Монталбано.

Не понасяше полицаи, които си водеха бележки. Когато видеше по телевизията, че някой прави така, сменяше канала.

В съседния апартамент живееше госпожата с крака като дънери, Гаетана Пина. Веднага щом видя Монталбано, го нападна с думи:

— Ще откарате ли най-накрая умрелия?

— Да, госпожо. Може да използвате асансьора. Не, не затваряйте. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— На мен?! Аз нищо не мога да ви кажа.

Отвътре се чу глас, но не толкова глас, колкото някакъв глух тътен.

— Танина! Не се дръж невъзпитано! Покани господина да влезе!

Комисарят се озова в обичайната трапезария с хол. На фотьойла по потник, с чаршаф върху краката, седеше някакъв мъж с гигантски размери, който приличаше на слон. Босите му крака, които се подаваха от чаршафа, изглеждаха като слонски. Дори носът му, дълъг и увиснал, приличаше на хобот.

— Заповядайте — каза човекът, който явно имаше желание да си поговорят, посочвайки му един стол. — Когато жена ми се прави на лоша, ми идва да… да…

— … Да изрева? — излезе от устата на Монталбано.

Другият, за късмет, не го разбра.

— … Да й счупя главата. Слушам ви.

— Познавахте ли господин Аурелио Лапекора?

— Не познавам никого в тази жилищна кооперация. Живея тук от пет години и дори куче не познавам. От пет години не съм излизал и на стълбищната площадка. Не мога да си движа краката, коства ми голямо усилие. Оттук, с оглед на това, че не мога да вляза в асансьора, ще са ми нужни четирима докери от пристанището, за да ме свалят до долу. Ще трябва да ме завържат с въжета, както се прави с пианата. — Засмя се, а смехът му наподобяваше гръмотевичен грохот.

— Аз познавах господин Лапекора — намеси се съпругата му. — Беше антипатичен човек. Изпадаше в потрес, ако се наложеше да поздрави някого.

— Вие, госпожо, как разбрахте, че той е мъртъв?

— Как да съм разбрала? Трябваше да изляза да напазарувам и повиках асансьора. Но никакъв не идваше. Бях убедена, че някой е забравил вратата му отворена, както често се случва с всичките тия простаци, които живеят в кооперацията. Слязох по стълбите и видях частния охранител, който стоеше на стража пред трупа. Като приключих с пазара, пак трябваше да се кача по стълбите, от което все още не мога да си поема дъх.

— Слава богу, така поне ще говориш по-малко — каза „слонът“.

„Семейство Кристофолети“ беше написано на входната врата на третия апартамент и, колкото и да чукаше по нея, никой не дойде да му отвори. Върна се пак да потропа в дома на Козентино.