Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

Шестият етаж може би му даваше и това могъщество — всички да са длъжни да му се отчитат за това, което правят и защо го правят.

— Защото госпожа Палмизано-Лапекора — обясни частният охранител — го каза вчера вечерта на моята съпруга, тъй като двете жени си общуват.

— Имат ли деца?

— Един син. Лекар е. Но живее далече от Вигата.

— Лапекора какъв занаят упражняваше?

— Търговец. Има офис на „Салита Гранет“ номер двайсет и осем. Но през последните години ходеше само три пъти в седмицата в него — в понеделник, сряда и петък, тъй като му беше минал меракът да работи. Беше понатрупал някоя пара настрана и не зависеше от никого.

— Вие сте златна мина, господин Козентино.

Частният охранител застана отново в поза „мирно“.

В този момент дойде някаква жена, около петдесетгодишна, краката й изглеждаха като дънери. Беше се натоварила с препълнени найлонови торби.

— Направих си пазара! — обяви тя, поглеждайки свирепо комисаря и частния охранител.

— Радвам се за вас — каза Монталбано.

— Но аз не, ясно ли е? Защото сега трябва да се качвам по стълбите до шестия етаж. Кога ще откарате мъртвеца? — И след като още веднъж изпепели с поглед двамата мъже, започна уморителното си изкачване. Издишаше през ноздрите си като побеснял бик.

— Тази жена е ужасна, господин комисарю. Казва се Гаетана Пина. Живее в съседния до моя апартамент и не минава ден, без да подхване някоя кавга със съпругата ми, която, тъй като е истинска дама, не й обръща внимание, но тогава онази започва да вдига още по-голяма врява, и то най-вече когато трябва да си наваксам съня, пропуснат по време на работа.

Дръжката на ножа, която стърчеше между плешките на господин Лапекора, беше износена, едно твърде често срещано домакинско пособие.

— Според вас кога са го убили? — попита комисарят доктор Паскуано.

— Приблизително между седем и осем тази сутрин, но впоследствие ще бъда по-точен.

Пристигна Якомуци с хората си от криминологията и започнаха да правят обстоен оглед на мястото.

Монталбано излезе през входната врата, навън духаше вятър, но небето въпреки това си оставаше покрито с облаци. Улицата беше много къса, само с два магазина един срещу друг. От лявата страна беше магазинчето за плодове и зеленчуци, зад тезгяха му седеше много мършав мъж, а едно от дебелите стъкла на очилата му беше пукнато.

— Добър ден, аз съм комисар Монталбано. Тази сутрин случайно да сте видели господин Лапекора да влиза или да излиза през входната врата?

Хърбавият мъж се засмя и не отговори.

— Чухте ли въпроса ми? — каза комисарят, леко ядосан.

— За чуване — го чух — каза продавачът. — Но с виждането е цяло нещастие. Дори танк да беше излязъл през тази врата, нямаше да съм в състояние да го видя.

От дясната страна пък беше продавачът на риба с двама клиенти. Комисарят ги изчака да излязат и на свой ред влезе.

— Добър ден, Лоло.

— Добър ден, комисарю. Имам много пресни мурмури.

— Лоло, не съм тук, за да купувам риба.

— Дошли сте заради мъртвия.

— Да.

— Как е умрял Лапекора?

— Наръган е с нож в гърба.

Лоло го погледна със зяпнала уста.

— Лапекора убит?

— Защо се учудваш толкова?

— Ама кой ли може да е мислил лошото на господин Лапекора? Той беше голям джентълмен. Щура работа.

— Ти сутринта видя ли го?

— Не, господине.

— В колко часа отвори?

— В шест и половина. Хъм, сетих се, че на ъгъла на улицата видях госпожа Антониета, съпругата му, която тичаше.

— Бързала е да хване рейса за Фиака.

Монталбано заключи, че е имало много възможности Лапекора да бъде убит, докато е вземал асансьора, за да излезе от вкъщи.

Доктор Паскуано откара мъртвия за аутопсия в Монтелуза, а Якомуци загуби още малко време, за да напълни три найлонови пликчета с фас от цигара, малко прах и някакво дървено късче.

— Ще те държа в течение.

Монталбано влезе в асансьора, кимна на частния охранител, който през цялото време не беше помръднал дори сантиметър, да се качва и той. Козентино, изглежда, се колебаеше.

— Какъв е проблемът?

— Все още има кръв по пода.

— И какво от това? Внимавайте само да не си изцапате подметките, или искате да се качвате пеша до шестия етаж?

— Заповядайте, настанявайте се — каза радостно госпожа Козентино, една мустаката топка, от която се излъчваше неустоима симпатия.

Монталбано влезе в трапезария с хол. Госпожата се обърна разтревожено към съпруга си: