Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Кажете, комисарю.

— Знаете ли дали семейство Кристофолети…

Частният охранител се плесна силно по челото:

— Забравих да ви кажа! Заради тази случка с мъртвия ми избяга от мисълта. Семейство Кристофолети, и двамата, са в Монтелуза. Госпожа Ромилда беше оперирана от някаква женска болест. Утре би трябвало вече да се върнат.

— Благодаря.

— За нищо.

Направи две крачки на стълбищната площадка, но се върна и почука отново.

— Кажете, комисарю.

— Преди малко ми казахте, че имате опит с мъртъвци. Как така?

— Бях фелдшер няколко години.

— Благодаря.

Слезе на петия етаж, на този, на който според частния охранител е бил спрял асансьорът с убития вече Аурелио Лапекора. Бил е слязъл да се види с някого, а този някой го е наръгал с ножа?

— Извинете ме, госпожо, аз съм комисар Монталбано.

Младата дама, която беше дошла да му отвори, около трийсетгодишна, много красива, но занемарена, със съучастническо изражение сложи показалец върху устните си — знак да пази тишина.

Монталбано го обзе смут. Какво означаваше този жест? По дяволите този негов навик да ходи напред-назад без оръжие! Младата жена се отмести предпазливо от вратата, а комисарят влезе, оглеждайки се на всички страни, в малък кабинет, пълен с книги.

— Моля ви да говорите тихо, защото, ако детето се събуди, няма да можем да си поговорим, тъй като реве отчайващо.

Монталбано въздъхна с облекчение.

— Госпожо, знаете всичко, нали?

— Да, каза ми го госпожа Гулота, която живее в съседния апартамент — рече жената, прошепвайки думите в ухото му.

Комисарят прецени ситуацията като твърде възбуждаща.

— Следователно тази сутрин не сте виждали господин Лапекора?

— Все още не съм излизала от вкъщи.

— Съпругът ви къде е?

— Във Фела. Преподава в гимназията. Тръгва с колата точно в шест и четвърт.

Съжали за кратката им среща, защото, колкото повече гледаше госпожа Гулизано — така пишеше на табелката на вратата, — толкова повече тя му харесваше. Чисто по-женски младата жена долови това и се засмя:

— Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Приемам с удоволствие — каза Монталбано.

Детето, което дойде да му отвори в съседния апартамент, беше най-много на четири години и го погледна накриво.

— Кой си ти, чужденецо? — попита го то.

— Аз съм полицай — каза Монталбано, като се усмихна, полагайки усилия да влезе в тона на детето.

— Няма да ме хванеш жив — отвърна му мъничето и стреля по него с водния си пистолет, уцелвайки го право в челото.

Схватката, която последва, беше кратка и докато обезоръженото дете се готвеше да заплаче, Монталбано с хладнокръвието на убиец стреля в лицето му, измокряйки го с водата.

— Какво става? Кой е?

Майката на ангелчето, госпожа Гулота, нямаше нищо общо с онази от съседната врата. Първата мярка, която предприе, беше да шамароса със сила сина си, а след това взе пистолета, който комисарят беше пуснал на земята, и го изхвърли през прозореца.

— Накрая така завършва цялата тази лудница!

Надавайки сърцераздирателни крясъци, детето избяга в другата стая.

— Баща му е виновен, че му купува такива играчки! Той по цял ден е навън и не му пука за детето, но аз трябва да се грижа за този дявол! Какво искате?

— Аз съм комисар Монталбано. Случайно тази сутрин господин Лапекора да се е качвал до вас?

— Лапекора? У нас? И какво е трябвало да прави у нас?

— Вие ще ми кажете.

— Познавах Лапекора, да, но само на „здравей — здрасти“ и никога нито дума в повече.

— Може би съпругът ви…

— Съпругът ми не говореше с Лапекора. А пък и кога ли можеше да го направи? Той винаги е извън къщи и не му пука за нас.

— Къде е съпругът ви?

— Както виждате, няма го у дома.

— Да, но къде работи?

— На пристанището. На рибния пазар. Става в четири и половина сутринта и се връща в осем вечерта. Блажен е този, който го вижда.

Голямо разбиране проявяваше тази госпожа Гулота.

На вратата на третия и последен апартамент от петия етаж беше написано „Пичирило“. Жената, която излезе да отвори, изискана петдесетгодишна дама, видимо беше разтревожена и нервна.

— Какво желаете?

— Аз съм комисар Монталбано.

Госпожата отвърна погледа си от него:

— Нищо не знаем.

Изведнъж на Монталбано му замириса на гнило. Заради тази ли жена Лапекора се беше качил един етаж по-нагоре?

— Поканете ме да вляза. Въпреки това трябва да ви задам няколко въпроса.