Джеймс Чейз - Удар за милиони

Спря и се загледа в посоката, от която идваше гласът, изненадан, че Рико е още жив. Остави всичко на земята и тръгна да го търси в храстите. Откри го скоро. Рико лежеше по гръб под призрачната лунна светлина, облян в пот от страх и болка.

— Реших, че си ме забравил — простена през сълзи той. — Вече мислех, че ще ме оставиш да умра тук сам.

— Ставай, кучи сине! — изкрещя отгоре му Бърд. — Докога ще ми се излежаваш?

— Кракът ми — проплака Рико. — Счупен е и кърви. Помогни ми, Бърд! Моля те…

Бърд едва се държеше на краката си. Олюляваше се и гледаше Рико със студените си безмилостни очи.

— Търсеше го и си го получи — каза с безизразния си глас, като тежко поемаше въздух. — Защо не остана да лежиш на земята, защо скочи да бягаш?

— Помогни ми! — молеше Рико и протягаше към него треперещите си ръце. — Не ме оставяй да умра тук.

А защо пък да не го оставя, мислеше си Бърд. През цялото време нямаше никаква полза от него. А сега с тоя счупен крак ще бъде дори още по-зле. Бърд беше изчерпал и последните си сили, докато пренесе Хейтър на катера. Самата мисъл, че всичко това трябва да се повтори отново, го накара да вземе решение.

— Успокой се — рече той, стараейки се да бъде убедителен, — ще се върна. Първо трябва да намеря Хейтър.

Рико знаеше, че Бърд лъже.

— Не можеш да ме оставиш така — стенеше той. — Целият съм в кръв — повдигна се на лакът… — Бърд, не ме изоставяй!

— Млъквай! — изкрещя отново Бърд, после се обърна и тръгна към мястото, където беше оставил куфара и оръжията.

Рико викаше след него, но Бърд изобщо не се обърна. Сега, вече убеден, че Бърд го изоставя, Рико започна да пълзи след него, влачейки счупения си крак. Цялото тяло страшно го болеше, но успяваше някак да пълзи, като забиваше пръсти в меката почва и се влачеше бавно. Приличаше на огромен паяк, който едва се тътри, оставяйки кървава следа след себе си.

— Бърд! — крещеше. — Чакай ме!

Бърд погледна през рамо и видя, че Рико пълзи след него. За миг се изкуши от мисълта да прекрати мъките му. Ще му пусне един куршум в черепа и всичко ще е наред. Но после се отказа. Не искаше да рискува някой да чуе изстрела. Може наблизо да има още някой от охраната на затвора. Защо трябваше да рискува, след като Рико и без друго щеше да умре.

Спусна се по брега до водата и прехвърли куфара и оръжията на палубата. Накрая успя и сам да се качи.

В това време, отчаян от страх, Рико бързаше колкото му държаха силите. Не беше на себе си от болка, а ужасът от мисълта, че ще остане сам, смразяваше съзнанието му.

— Върни се! Върни се, Бърд, не ме оставяй! — крещеше той, обезумял от отчаяние.

Бърд се добра до командния пулт и отвори вентила.

Катерът започна бавно да се отдалечава от брега.

В този момент Рико се досети, че носи револвер. Никога досега не беше го използвал. Беше малък калибър и с чудесно инкрустирана със седеф дръжка. Обикновено стоеше в касата му, при парите, но в суматохата, когато напускаше клуба, Рико го беше мушнал механично във вътрешния джоб на сакото си. И сега с трепереща ръка измъкна револвера и размахвайки го, изкрещя:

— Върни се, Бърд! Мръсен кучи син! Ще те убия, ако не се върнеш!

Отчаянието му достигна своя връх, когато Бърд завъртя руля и катерът се насочи към средата на реката. Беше вече на около двайсетина метра от брега, когато до него отново достигнаха виковете на обезумелия от страх и отчаяние Рико, но той не им обърна никакво внимание.

Рико насочи револвера и натисна спусъка, но нищо не се получи. Опита се с треперещи ръце да освободи предпазителя, но револверът се изплъзна от ръцете му и цопна в реката. Наведе се и трескаво започна да го търси, но изгуби равновесие и се прекатури в гъстата лепкава тиня.

При падането счупеният крак се оказа под него и от ужасната болка Рико изгуби съзнание. Когато водата покри главата му, той изведнъж се свести и замаха с ръце, улавяйки се за тръстиките наоколо. Успя да се измъкне от водата, но само наполовина.

С ужас гледаше как катерът набира скорост и изчезва в мрака надолу по реката. Падна отчаян по очи и заплака с горчиви сълзи. Усети, че кръвта все по-силно тече от раната му. На лунната светлина виждаше даже как водата около него почервенява.

Дори и тогава все още не можеше да повярва, че ще умре. „Ще ме намери полицията“ — говореше си той и това наистина му даваше надежда. Нямаше начин да не изпратят още един катер, за да потърсят онзи, първия, тогава щяха да го намерят и да го спасят.

Затвори очи и започна да се моли. Не че знаеше някаква молитва, не, просто от устата му излизаха думи без всякакво значение, докато той си мислеше, че се моли.