Джеймс Чейз - Удар за милиони

— Добре — съгласи се Бърд. — Да допуснем, че узнаем къде са скрити накитите. Това какво ще ни донесе? Ние не можем да вземем пари срещу тях. Млъкни и помисли малко. Кой познава онзи дяволски раджа? Кейл. А ние — не.

Рико се изпъна на дъното на лодката. Краката му докоснаха главата на Хейтър. С жален глас той изхленчи:

— Ако не я довършим тая работа, аз съм фалирал. Не знам какво ще направя… С какво ще се захвана?

— О, я престани! — сряза го Бърд. — Опитай се да спиш! Писна ми от твоето хленчене.

Рико затвори очи, но знаеше, че няма да може да заспи. През полуспуснатите си клепачи наблюдаваше Бърд. Той бе втренчил замислено очи в Хейтър. Мозъкът му работеше, планираше следващия ход на този безумен проект.

Към девет започна бързо да се стъмва. От часове лежаха в лодката под палещите лъчи на слънцето и задухът на тропическия ден. Главите им бучаха от зловонните изпарения на гниещите растения и бръмченето на комарите, които налитаха на гъсти облаци.

Хейтър на два пъти се раздвижи, докато чакаха мрака. Явно се бореше да дойде на себе си, но и най-малкото усилие го връщаше отново в онзи безпаметен припадък, който беше опънал като струни нервите на Рико.

Какво ще стане, ако Хейтър случайно умре, преди да проговори — мисълта глождеше съзнанието на Рико. Той не можеше да излезе от този кошмар. Ако не се добере до парите, пред него се очертаваше бъдеще, за което Рико не смееше и да помисли. Постоянно подтикваше Бърд да тръгват, понеже Хейтър се нуждае от лекарска помощ.

Бърд изобщо не го слушаше. Лежеше на носа на лодката и държеше ранената си ръка. Червени петна се бяха появили под бинта от китката му чак до лакътя. Все по-често Бърд потапяше ръката си в хладката вода.

Той знаеше, че ръката му е инфектирана, а усещаше, че го обзема и треска. Главата му пламтеше, докато по гърба му лазеха студени тръпки.

— Сега е вече достатъчно тъмно, почти девет е — проговори Бърд.

Слънцето отдавна се беше скрило, но те все още виждаха ясно отсрещния бряг на реката. Измъчван от безделието и болката, Бърд реши да рискува.

— Да — каза накрая, — тръгваме. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това корито?

— Нима ръката ти не е вече в ред? — уплашено попита Рико.

— Твърда е. Стои като схваната. Може би по-късно ще се хвана за веслата… Тръгваме надолу по течението. Няма да ти е трудно.

Рико се хвана за веслата. Отблъсна лодката от брега и я насочи към средата на течението. Лодката се люлееше под неговите неравномерни загребвания.

— Придържай се към брега — посъветва го Бърд — и греби по-спокойно.

След няколко минути Рико успя да овладее веслата и лодката тръгна що-годе добре.

— Скоро трябва съвсем да се стъмни — Бърд гледаше към все още светлото небе. — А си мисля, че след час и луната ще ни огрее.

Беше вече съвсем тъмно, когато в далечината се чу шум от хеликоптер.

Бърд дремеше. Лежеше на дъното, прехвърлил през борда ръката си в реката. Хладната вода успокояваше огъня. Отвори очи и леко се надигна. Рико гледаше към небето. Когато по приближаващия звук разбра, че машината се насочва към тях, отчаяно загреба към сянката на дърветата край брега. Бяха само на метър от прикритието на близките дървета, когато хеликоптерът прелетя над тях.

Летеше ниско и въздушната струя ги изплаши. Те се хвърлиха в лодката, забили глави на дъното. Хеликоптерът ги отмина и изчезна също така бързо, както се беше появил.

— По дяволите! — извика Бърд. — Мислиш ли, че нас търсят?

Рико избърса потта от лицето си и целият разтреперан, каза:

— Едва ли са ни видели. Такъв мрак е, пък и при тази скорост…

— По-добре карай надолу — напомни Бърд. — Дръж се близо до брега и се напрегни малко.

Рико отново подкара лодката. Беше слаб и неопитен и бързо се изморяваше.

— Няма да мога още дълго с това темпо — дишаше тежко и отново целият плувна в пот. — Не можеш ли поне за малко да ме смениш?

— Греби, греби! — отвърна му Бърд. Извади ръката си от водата и я тикна под носа му. — Я виж какво става тук!

Беше достатъчно светло, за да може Рико да види колко е подута и посиняла ръката му. Целият потрепери изплашен:

— Но ръката ти е инфектирана! Не можеш ли да направиш нещо?

— А какво мислиш, че бих могъл да направя, глупако? — изкрещя Бърд разярен. — Греби бързо и не плямпай!

Рико продължи да гребе. Гледаше разтревожен Бърд. Той изглеждаше зле. Лицето, му беше плувнало в пот, а очите — хлътнали и потъмнели. Със здравата си ръка непрекъснато забърсваше потното си пламнало чело, а от време на време се олюляваше, сякаш всеки миг и ще падне от лодката.