Кристина Ульсон - Пепеляшките

Фредрика примигна учудено.

— Магнус Сьодер?

— Същият — отвърна мъжът и подаде ръка.

Фредрика си отдъхна, щом позна гласа от телефона, и пое ръката му. Усмихна се сковано и погледна в строгите му очи. Нима изглеждаше агресивен?

Магнус Сьодер, пенсионер отскоро, с петна от кафе по плетената на ръка жилетка, беше толкова различен от образа в представите на Фредрика, че тя почти се изчерви. Незнайно защо, си беше въобразила, че ще е малко по-млад, малко по-мургав и малко по-привлекателен. И по-дребен. Винаги се изнервяше, щом се почувстваше като мравка пред някого, когото не познаваше.

Магнус я поведе през цялата къща към задния двор, където имаше фантастична веранда. Не й предложи нито нещо за пиене, нито за ядене, а само седна срещу нея и я загледа.

— Както ви казах по телефона, спомням си съвсем малко от онези години — каза кратко той. И преди Фредрика да му отвърне, Магнус продължи: — Бивш алкохолик съм и периодът, за който питате, не беше най-добрият в живота ми.

Фредрика кимна бавно.

— Както се опитах да ви обясня — каза тя, — нямам кой знае какви въпроси.

Магнус Сьодер разпери ръце.

— Поразрових се из бумагите от онази година — въздъхна той. — Нямам навика да изхвърлям стари материали.

После сложи една зелена папка на масата между него и Фредрика. Придружаващото тупване я накара да подскочи.

— Кой ви интересуваше? — попита малко сопнато домакинът.

— Сара Лагерос — бързо отвърна Фредрика и се поздрави, че е запомнила моминското й име.

Магнус се взираше мълчаливо в някаква страница от папката.

— Даа — каза след малко.

Фредрика сбърчи чело.

— Даа — повтори той. — Ето я тук. Живяла е в Гьотеборг, нали?

— Точно така — отвърна стажантката.

— А сега е загубила детето си? Онова, за което говореха по телевизията?

— Точно така.

Магнус издаде някакъв неопределен звук.

— Всъщност имам само няколко въпроса — продължи Фредрика и заоправя блузата си, защото й се стори, че старецът зяпа в деколтето й.

Той леко се усмихна и вдигна поглед. Без да каже нищо.

— Пише ли в документите ви, че Сара е останала да работи в пансиона след края на курса?

Мъжът запрелиства папката.

— Да. Беше решено да остане цялото лято. Винаги оставаше някой — аз и колегата ми, той живее в Сидни сега; между другото, се нуждаехме от помощ в администрацията.

— А как избирахте кой да остане? — попита Фредрика.

— Или го решавахме предварително, или избирахме някого от курсистите, който показваше, че е талантлив. Всички искаха да останат, беше един вид привилегия.

— А в случая със Сара Лагерос?

Магнус отново погледна в папката.

— Свърза се с нас предварително — отвърна той. — Писмото е ето тук. Пише, че с удоволствие би работила в Умео през лятото, и прилагаше някои неща, написани отпреди. Справяше се добре, затова й дадохме шанс.

— Мога ли да видя писмото?

Магнус й подаде папката.

Беше напълно безинтересно. Сара чисто и просто си търсеше лятна работа.

— Не изтъкна ли други причини, поради които иска да остане? — попита Фредрика.

— Не и доколкото си спомням — въздъхна учителят. Физиономията на стажантката го накара да продължи: — Значи, честно казано, спомням си това момиче, Сара. Но тя беше една от всичките помощници през лятото. Живееше сама в пансиона и дружеше с бивши курсисти. Изобщо не се сещам да съм разговарял особено много с нея. Особено за лични неща. Обсъждахме работата и писането.

Магнус се протегна за папката и Фредрика автоматично му я върна. Млъкна за миг, докато я прелистваше. После изведнъж се изправи.

— Така беше, да — каза тихо той. И погледна Фредрика. — Един-единствен път се скарахме за някаква дата.

Стажантката сбърчи въпросително чело.

— Момичето, Сара, съобщи неочаквано, че непременно трябвало да отсъства от работа един ден, а точно в този ден бяхме планирали семинар и се нуждаехме много от помощта й. Сара обаче упорстваше и твърдеше, че ни била предупредила много преди това. Още тогава бях зле с паметта, така че и да е била казала нещо, във всеки случай не си го спомнях. Направо побеснях, но ефектът беше нулев.

Магнус отново надникна в папката.

— Случи се на двадесет и девети юли.

Фредрика старателно си отбеляза датата.

— И как завърши разправията? — попита тя.

— Получи свободен ден, разбира се. Беше повече от ясно, че не можеше да отложи заплануваното. Но беше малко необичайно, на всички ни се стори така. А семинарът премина в пълен хаос заради отсъствието й.