Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Вече пуснахме в пресата, че я издирваме под името Моника Сандер, но…

— Да?

— Мога само да кажа, че идеята ти е много добра, Педер — похвали го Алекс спокойно. — Свържи се с Елен да се обади на данъчните.

Педер хукна от стаята и продължи забързано към Елен.

Алекс леко се усмихна. Беше фантастично да наблюдаваш човек с толкова много енергия.

В друга част на Стокхолм двама души се движеха със значително по-малко енергия. Ингеборг и Йоханес Мюрберг бяха коленичили всеки в своя край на голямата градина и чистеха усърдно между храстите и цветята. Дъждът беше затруднил поддръжката, но сега сякаш лятото най-сетне бе дошло. Тук-там някой облак пълзеше около слънцето, но Ингеборг и Йоханес Мюрберг бяха повече от доволни, щом то все пак топлеше.

Жената погледна часовника си. Наближаваше единадесет. Двамата бяха прекарали навън почти два часа. Без да се прибират. Ингеборг засенчи с длан очи и насочи поглед към съпруга си. Йоханес имаше проблеми с простатата през последните години и затова тичаше до тоалетната от време на време. Но не и този предобед. Не, и двамата бяха работили в пълно спокойствие през цялото време.

Лицето на Ингеборг грейна в усмивка, когато видя съпруга си да чисти плевелите около ревена. Все още се радваха на дома си като деца. Бяха сменили толкова много къщи. Ту прекалено скъпи, ту с мухъл в мазето или с теч на покрива.

Ингеборг гледаше голямата бяла тухлена постройка. Беше красива и просторна. Имаше достатъчно стаи за всичките деца и внуци, когато идваха на гости, без да се загубва чарът и чувството, че наистина е нечий дом. Техният дом.

— Йоханес — извика Ингеборг и наруши тишината в градината.

Викът й едва не го събори на земята и жена му започна да се смее.

— Само мислех да ти кажа, че влизам за малко и ще си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

Леко изкривена усмивка се появи на лицето му, неизменна през всичките години, откакто бяха женени. Тридесет и пет, по-точно.

— С удоволствие ще изпия чаша ягодов сок.

Ингеборг се надигна бавно и почувства лекия протест на коленете си. В младостта си никога не се беше замисляла, че тялото й един ден ще стане по-немощно и крехко.

— Какво лято — каза си тихо тя, когато влезе в къщата през отворената врата на верандата.

И сякаш изведнъж застина. По-късно всъщност нямаше да може да обясни как се случи така, че спря точно там, точно тогава. Или как още с влизането си почувства, че нещо не е наред.

Ингеборг прекоси бавно гостната, която гледаше към верандата, и продължи по коридора, свързващ четирите спални. Погледна вляво към тях, без да долови каквото и да било движение. Погледна вдясно към голямото антре, кухнята и всекидневната. И там не забеляза нищо странно или необичайно. И все пак знаеше, че някой е бил там, някой е нахълтал в дома й.

Тази мисъл я накара да поклати глава. Как можеше да е толкова глупава, нима с възрастта бе станала параноичка?

С решителни крачки Ингеборг си възвърна контрола върху разума и дома, като бързо стигна до кухнята и наля две чаши със сок — за себе си и за съпруга си.

Но точно преди да излезе с малкото подносче, се сети, че все пак е наложително да посети тоалетната. Нямаше представа как Йоханес се стискаше от няколко часа.

Банята се намираше в другия край, след четирите спални. Странно, но по-късно нямаше да си спомни как е стигнала дотам.

Спомняше си само, че остави подноса и си помисли, че трябва да отиде до тоалетната. Както и да е: трябваше да е излязла от кухнята в антрето и по коридора да е стигнала до банята. Там с ръка е натиснала бравата, отворила е вратата и е светнала лампата.

Почти мигновено видя детето. Лежеше чисто голо на постелката, свито като ембрион.

Отначало Ингеборг не разбра какво е това. Трябваше да се приближи и да се наведе. Несъзнателно докосна бебето. Започна да крещи, когато пръстите й усетиха вкочаненото студено телце.

Фредрика Бергман получи съобщението, че другото дете е намерено мъртво в дома на възрастна двойка, точно когато й сервираше чай Маргарета Андершон, бабата на убитата в Йоншьопинг Нора. Стажантката се извини и излезе на балкона.

— На постелка в банята? — повтори тя.

— Да — потвърди Алекс мрачно, — в къща в Брома. Със същия надпис на челото. Пътувам натам, Педер търси някакъв психолог.

Фредрика сбърчи чело.

— Толкова зле ли му се отрази всичко това?

Алекс се засмя малко изненадано.

— Не, не — отрече той. — Ще ни трябва по работа. На колегата му хрумна, че се нуждаем от подобен специалист и че би било добре да го уреди.