Кристина Ульсон - Пепеляшките

Фредрика леко се поколеба, но замълча. Искаше й се старицата по-бързо да разкаже историята си. Желанието й беше удовлетворено почти незабавно.

— Веднага ми сподели за него. Каза, че бил психолог, много талантлив и красив. Обичал да й повтаря, че е „избрана“, „специална“ и че заедно ще постигнат нещо голямо на този свят. Превърна се в нов човек. Известно време си мислех, че е попаднала в някаква секта. Разбира се, добре беше да вкара малко ред в живота си, но точно тогава се намираше в много тежка депресия и посланието на мъжа към нея беше принципно: „Вземи се в ръце, ще успееш, само да поискаш“. И когато по-късно не се оправи достатъчно бързо… — Маргарета замълча. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Когато по-късно не се оправи достатъчно бързо, търпението му се изчерпа и й причини нещо ужасно.

По бузите й отново започнаха да се стичат едри сълзи. Стигаха до брадичката й и закапаха върху козината на Тинтин.

— Молех се да го напусне — плачеше жената. — И тя в крайна сметка го направи. След като я изгори жестоко. Напусна го, щом се прибра от болницата.

— Изгорил я е? — прошепна Фредрика.

— С кибритени клечки — отвърна Маргарета. — Вързал я здраво за леглото и ги палел една след друга.

— Не отидохте ли в полицията? — упорстваше Фредрика, почувствала се зле от разказа на Маргарета.

— Естествено, че го направихме, но не помогна. Затова Нора трябваше да се премести от града под защитена самоличност.

— Имате предвид, че не е бил осъден за постъпката си, въпреки тежките последици за внучката ви.

— Не знаехме кой е — рече Маргарета с остър, треперещ глас. — Разбирате ли? Нора дори не знаеше името му. Беше й казал само да мисли за него като за мъжа . Не се срещаха никъде другаде, освен в апартамента на внучката ми.

Фредрика се опита да асимилира чутото.

— Тя не знаеше как се казва, къде живее, къде работи?

Маргарета кимна безмълвно.

— Но какво й е обещал, че ще постигнат заедно, какво й е казал, че ще направят?

— Ще накажат всички жени, неспособни да обичат децата си и предпочели да се отърват от тях — шепнеше бабата. — Точно така беше постъпила майката на Нора — беше се опитала да я отхвърли, а после отказа да я обикне.

Казват, че Стокхолм е една от най-красивите столици на света. Но Алекс Рехт не можеше да го разбере от прозореца на кабинета си. Нямаше представа колко минути е седял, загледан навън. Обичаше да го прави, когато размишляваше. А след като Фредрика току-що бе докладвала по телефона за срещата си, той несъмнено имаше върху какво да мисли.

— Наказва ги, както ни каза и Нора — беше извикала по телефона стажантката, за да я чуе, въпреки лошото покритие. — Наказва ги, защото по някакъв начин са наранили децата си. Защото при някакви обстоятелства са ги отхвърлили. Момичетата го следват, защото самите те са си изпатили. Това е отмъщение, Алекс.

— Но — възрази той объркано — не разполагаме с данни някой от родителите да е причинил злина на детето си. Нито Лилиан Себастиансон, нито бебето са били малтретирани в дома си. — После изтръпна. — Освен ако Габриел Себастиансон не е блудствал дори със собствената си дъщеря — добави бързо Алекс.

Фредрика запротестира.

— Пак щеше да има проблем. Наказва майките, а не бащите. Майките са допуснали някаква грешка.

— Но ако една майка предпочете да не спаси дъщеря си от опитите за насилие на бащата, трябва да се сметне за съучастник в престъплението, нали?

Фредрика се замисли.

— Може би. Тогава остава въпросът как ги открива.

— Как ги открива ли?

— Как иначе ще знае, че точно Лилиан Себастиансон е в беда? Никой не е съобщил за нещо подобно. А бебето? Как е научил за тормоза над него, ако изобщо някой го е тормозил?

Алекс почувства как сърцето му започва да бие по-силно.

— Трябва да сме пропуснали някого, намиращ се в близост до тези семейства — каза той.

— Или пък не точно в близост — предположи Фредрика. — Навярно се намира в периферията на живота им, така че да не можем да го видим.

— Може би работи в училище?

— Но мъртвото бебе никога не е ходило на училище — възрази Фредрика.

Алекс барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото.

— Педер върна ли се от психолога? — попита Фредрика.

— Не — отвърна шефът й и поклати глава. — Но мисля, че ще се срещнат всеки момент.

— Струва ми се, че отново трябва да говорим със Сара Себастиансон. И с майката на бебето — каза Фредрика.

Алекс се взираше гневно през прозореца. Трябваше да се сложи край на странностите.