Кристина Ульсон - Пепеляшките

Това е първата ми книга, затова и ще напиша най-дългата си благодарност досега. Струва ми се.

„Пепеляшките“ не би била възможна, ако в продължение на две десетилетия не се бях забавлявала да сътворявам безброй приказки и разкази. Човек все отнякъде трябва да започне. А за мен началото дойде, когато бях на седем години и пишех първите си така наречени приключенски книги в училище. Безкрайно съм благодарна на фантастичните си учители, които още в началния и средния курс ме научиха да обичам да чета и да пиша и които след това непрекъснато ме насърчаваха да пиша повече, защото виждаха колко забавно ми се струваше това: Кристина Йорансон, Кристина Пермер и Уле Холмберг.

Нямам представа как ме осени идеята за тази книга. Беше както с всички мои идеи. Един ден те просто се появяват и се молят да се превърнат в разказ. Беше през август 2007, оставаха ми още осем дни отпуск. През януари 2008 г. бе готов първият ръкопис. Чувството беше невероятно. Никога преди не бях завършвала книга. Успехът ми този път се дължеше на няколко неща и затова бих искала да благодаря на колегата си писател Стафан Малмберг, който с думите: Трябва да успееш да стигнеш до деветдесета страница! Стигнеш ли дотам, ще стигнеш, докъдето искаш! — ми помогна да убедя себе си, че не трябва всичките ми разкази да завършват в чекмеджето на бюрото като фрагменти от романи.

Творбата ми е криминален роман и е пълен продукт на собствената ми фантазия. Поне що се отнася до действието. Работя в полицейска организация от есента на 2005 г.

Това, разбира се, не ме превръща в напълно обучен полицай, въпреки че научих много през изминалите години. Затова отправям сърдечна благодарност към Свен-Оке и Патрик за ценните и забавни коментари на ръкописа ми, породени от солидния им полицейски опит; те ми предадоха и знанията си за сериозната работа на следователите. И двамата, макар и по малко по-различен начин, допринасяте неимоверно много за развитието на тази професия в Швеция. Всички евентуални грешки (или съзнателни отклонения от стандартните действия на полицията), допуснати в текста, са моя отговорност.

Самото писане, в противовес на предположенията на хората, е относително малка част от създаването на една книга. Аз пиша много бързо. Всичко останало върви с по-бавно темпо. Всеки писател рано или късно осъзнава, че Стивън Кинг (този гений!) е прав: „На хората е присъщо да пишат, на боговете — да редактират.“ И затова в повечето случаи редакцията изисква помощ. И аз я получих, най-меко казано, в божествен мащаб.

Преди всичко: голяма благодарност на издателство „Pirat“ и чудесните му сътрудници, които ми се довериха и решиха да издадат книгата ми! Още първия път с прекрачването на прага на офиса ви знаех, че ще ми хареса. Специални благодарности на София Братселиус Тунфорш и на Анна Хирви Сигурдсон. София с голям ентусиазъм и голямо търпение ме въведе в издателския бранш и ме напътстваше в предиздателския процес, като същевременно не си спестяваше полезните и градивни коментари на ръкописа ми. Анна, която с невероятно чувство към езика и здрава захватка на магическата си писалка — а и с голяма доза упорство и добро настроение — беше като скала в работата по редакцията на текста.

Благодаря и на несравнимата си етърва и приятелка Каролине Улсон. Тя не само ми позволи да бъда кръстница на първородната й дъщеря, Телма, но и, макар в напреднала бременност, отдели време да прочете и да коментира първия ми ръкопис, който изглеждаше ужасно.

Голяма благодарност и на Хелена Карик, която на по-късен етап прочете книгата ми и допринесе с важни забележки и коментари. Безспорен читател, остър критик и най-вече чудесен приятел. Истински дар е да имаш в близост толкова вдъхновяващ и енергичен човек.

И накрая София Екхолм, която не само ми показа лицето на безкомпромисната и безгранична лоялност, но и във всеки удобен случай с думи и действия ме накара да повярвам, че мога да го направя, и то добре. В много отношения ти си част от книгата, без теб нямаше да бъде така забавно.

Благодаря.

Зад бюрото, Стокхолм, пролетта на 2009 г.

Оставеше ли мислите да се реят свободно, незнайно защо, винаги се сещаше за болничния картон. Най-вече през нощта.

Лежеше, без да помръдва, в леглото, и се взираше в тавана, по който лазеше една муха. Мракът и почивката му действаха зле. Сякаш оставаше напълно беззащитен, щом слънцето се скриеше и умората и тъмнината се прокраднеха и го обгърнеха. Беззащитността се възправяше срещу цялото му същество. Голяма част от живота си беше прекарал нащрек, винаги готов. Макар и да бе тренирал с години, все му се струваше ужасно трудно да почива с изострено внимание. Готовността изискваше бдителност. Свикнал беше да не спи. Свикнал беше да не се поддава на умората, която се трупаше в тялото му, когато го лишаваше от сън.