Кристина Ульсон - Пепеляшките

Даваше си сметка, че отдавна не се е будил разплакан нощем. Спомените отдавна не го нараняваха и обезкуражаваха. Стигнал беше далеч в стремежа си към покой.

И все пак.

Ако истински затвореше очи, обгърнат от пълна тишина, можеше да я види пред себе си. Огромното й туловище се изтръгваше от мрака на сенките и се заклатушкваше към него. Бавно, бавно, както винаги.

Все още му се повдигаше от спомена за миризмата й.

Отблъскваща, сладникава, прашасала. Задушаваща. Като миризмата на книгите в библиотеката. Можеше да чуе и съскащия й глас:

— Ах, ти, инат несретнико! Уродливи нещастнико!

Сграбчваше го и го стискаше здраво.

Болката и наказанието винаги следваха проклятията. Както и огънят. Части от тялото му пазеха жив спомена за него. Обичаше да глади с пръст белега, съзнавайки, че е оцелял.

Като малък предполагаше, че наказанието се дължи на вечно допуснатите грешки. Затова, по детски логично, се опитваше да постъпва правилно. Отчаяно и упорито. И въпреки това винаги грешеше.

Като голям започна да разбира. „Правилното“ просто не съществуваше. Не го наказваше само заради грешките, а заради самия него, заради това, че го имаше. Че съществуваше. Ако го нямаше, тя щеше да бъде жива.

— Не трябваше да се раждаш! — ревеше право в лицето му. — Ти си зло, зло, зло!

Последвалият плач, този след огъня, винаги трябваше да бъде тих. Тих, тих, така че да не го чуе. Защото иначе винаги се връщаше. Винаги.

Спомняше си, че обвинението дълго бе предизвиквало чувство на безпокойство. Как щеше да се примири с това, в което го обвиняваше тя ? Как би могъл да поправи стореното, да изкупи греха си?

Болничният картон.

Посети болницата, в която я лекуваха, и прочете картона й. Най-вече за да получи представа за мащаба на престъплението си. Вече беше пълнолетен. Пълнолетен, но завинаги белязан от чувството за вина поради лошите си постъпки. Написаното в картона обаче твърде неочаквано го превърна от виновен в невинен. Олекна му. Набра сили. Взе се в ръце. Заживя нов живот. Нови важни въпроси зачакаха отговор. Вече не се питаше как да се реваншира пред някого, а как някой да се реваншира пред него.

Лежеше в тъмнината, усмихваше се леко и гледаше новата кукла, която бе избрал. Вярваше — никога не беше сигурен, но вярваше, — че тя ще издържи по-дълго от останалите. Само трябваше да се научи да се справя с миналото си, както бе направил той. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше една сигурна ръка, неговата сигурна ръка.

И много, много любов. Неговата напълно специална и всеотдайна любов.

Внимателно погали гърба й. По погрешка или навярно защото не виждаше раните, които й беше причинил, той докосна точно една от най-пресните синини. Беше се възцарила на рамото й като малко тъмно езеро. Тя се сепна в съня си и се обърна към него. Гледаше с празни от страх очи, никога не знаеше какво я очаква, щом падне мракът.

— Време е, кукло . Започваме.

Нежното й лице се разтвори в красива, сънлива усмивка.

— Започваме утре — прошепна той.

После се претърколи по гръб и отново прикова поглед към мухата на тавана. Буден и нащрек. Без покой.

Точно в средата на лятото, когато нямаше намерение да спре да вали, изчезна първото дете. Беше вторник; странен ден, който би могъл да премине не по-различно от всички останали, но в крайна сметка щеше да се запомни като променил завинаги живота на някои хора. Хенри Линдгрен беше един от тях.

В третия вторник на юли Хенри обслужваше извънредно експресния влак от Гьотеборг за Стокхолм. Откакто се помнеше, той работеше като кондуктор в железницата и не знаеше съдбата си в деня, в който щяха да го принудят да се пенсионира. Самотен, какъвто беше, как щеше тогава да прекарва времето си?

Може би неговият нюх към детайлите му помогна по-късно да си спомни младата жена, която щеше да изгуби детето си по време на пътуването. Младата червенокоса жена със зелена ленена риза и сандали, от които стърчаха пръстите на краката й с нокти, лакирани в синьо. Ако Хенри и жена му имаха дете, може би то щеше да изглежда точно така, защото и косата на жена му беше от червена по-червена.

Малкото момиченце на червенокосата обаче изобщо не приличаше на майка си, забеляза Хенри, докато перфорираше билетите им малко след като потеглиха от гьотеборгската гара. Косата на детето беше тъмнокестенява и се стелеше на толкова изящни къдрици, че изглеждаше изкуствена. Стигаше до раменете, падаше напред и сякаш образуваше рамка около малкото личице. Кожата на детето беше по-тъмна от кожата на майката, но очите му бяха големи и сини. Тук–там се виждаха лунички по носа и придаваха на лицето не чак толкова кукленски вид.