Кристина Ульсон - Пепеляшките

Алекс и Фредрика бързаха към главния вход на гарата. Третият член на разследващия екип, Педер Рюд, бе предупредил по телефона, че е на път. Малко успокоение. На Рехт нямаше да му хареса да започне само с канцеларска мишка като Фредрика.

Минаваше три и половина, когато те застанаха на перона на седемнадесети коловоз. Там беше пристигнал влакът, превърнал се по-късно в предмет на разследване на местопрестъпление. Не се знаеше след колко време щеше да тръгне отново; железницата бе предупредила: закъсненията следват едно след друго. На перона се мяркаха само няколко души, които не носеха полицейска униформа. Алекс предположи, че червенокосата жена, която изглеждаше бледа, но все пак се държеше, и която седеше на пластмасов сандък с надпис „Пясък“, е майката на изчезналото дете. Той почувства интуитивно, че непознатата не е от онези родители, които губят децата си. Бързо преглътна. Ако детето не беше изгубено, значи беше отвлечено. А тогава нещата се усложняваха.

Наложи си да запази спокойствие. Все още знаеше прекалено малко, за да няма предразсъдъци.

Младеж в полицейска униформа се запъти към тях на перона. Ръкува се стегнато, но с влажна длан, погледна втренчено, но без фокус. Представи се кратко и ясно: Йенс. Алекс предположи, че се е дипломирал наскоро и това е първият му случай. Получеше ли новобранец първото си назначение, липсата на опит беше плашеща.

През първата половин година на Рехт винаги му личеше, че изпитва объркване и на моменти чиста уплаха. Алекс се чудеше дали младежът, с когото току-що се здрависа, не е на границата да изпадне в паника. Вероятно се питаше и какво, по дяволите, той самият прави там. Комисарите никога, или рядко, ходеха на разпит. Или поне не в толкова ранна фаза.

Тъкмо щеше да започне да разяснява собственото си участие, когато Йенс го изпревари; говореше бързо и накъсано.

— Получихме сигнала повече от тридесет минути след пристигането на влака — докладва с писклив глас той. — Почти всички пътници бяха напуснали перона. Освен онези.

Махна с ръка към малка група хора, застанала почти зад жената, за която Алекс реши, че е майката на детето. Комисарят погледна часовника си. Четири без двадесет. Детето бе изчезнало преди около час и половина.

— Влакът е претърсен изцяло. Няма го. Става дума за детето — шестгодишното момиченце. Потънало е вдън земя. Сякаш никой не го е видял. Или поне онези, с които говорихме. Но багажът е там. Не е взело нищичко със себе си. Дори и сандалите. Стояха на пода до седалката.

Първите капки дъжд зачукаха по козирката над тях. Гръмотевиците се приближаваха. Алекс си помисли, че едва ли е имало по-лошо лято.

— Майката на момичето ли седи ей там? — попита Фредрика и кимна дискретно към червенокосата.

— Да, тя е — потвърди младият полицай. — Сара Себастиансон. Каза, че не смята да си тръгва, преди да открием дъщеря й.

Алекс въздъхна. Естествено, че червенокосата е майката на детето. Самият той намираше въпроса за излишен, знаеше, че е така, чувстваше го. Фредрика бе лишена от подобна интуиция. Тя питаше за всичко и още повече се съмняваше, което го дразнеше. Така не се работеше. Дано самата Фредрика възможно най-скоро осъзнае погрешния си избор на професия.

— Защо не са алармирали полицията през този половин час? — не спираше да задава въпроси тя.

Алекс веднага наостри уши. Най-сетне нещо уместно.

Йенс се протегна. Досега бе отговорил на всички въпроси на новопристигналите по-възрастни колеги.

— Всъщност историята е малко странна — започна той и Алекс забеляза как отвърна поглед от Фредрика. — Влакът се позабавил във Флемингсберг, майката слязла, за да звънне на някого. Оставила детето, защото спяло.

Алекс кимаше замислено. Децата не изчезват, а ги изгубват. Може би беше направил погрешен извод за червенокосата Сара.

— Значи, някакво момиче се приближило към нея, тоест към Сара, на перона и я помолило да й помогне с болното й куче. Но тогава влакът тръгнал, без Сара. Тя веднага се обадила в железницата, някой й съдействал на гарата във Флемингсберг и съобщил, че детето й е останало във влака и че тя незабавно може да вземе такси до Стокхолм.

Алекс слушаше, сбърчил чело.

— Детето било изчезнало, когато влакът пристигнал; кондукторът и останалите служители го търсели. Хората обаче се запрепирали да слизат, почти никой не искал да помогне. Охранител от „Секуритас“, който обикновено обикалял около „Бъргър Кинг“ един етаж по-долу, се включил в издирването. После пристигнала майката, Сара, ето я там, с таксито и разбрала, че дъщеря й е изчезнала. Продължили да търсят, мислели си, че момиченцето се е събудило и е слязло първо. Никъде не я открили. Тогава се обадили в полицията. Но и ние не я намерихме.