Кристина Ульсон - Пепеляшките

Алекс се насочи към местата, където бяха открити децата. Нямаше значение, че не знаеха точно какво е направила Сара Себастиансон или кого е срещнала в Умео. Важното беше да са единодушни, че мястото е важно за нея и може да даде обяснение защо детето й е изхвърлено точно там, а не в Стокхолм.

Истината често е по-проста, отколкото човек предполага. Алекс го бе научил с годините. Затова още в началото беше естествено да се фокусират върху Габриел Себастиансон. Но този път всичко бе различно. Този път истината сякаш се намираше безкрайно далече. Не близък роднина щеше да отговаря за случилото се, а колкото и необичайно да звучеше — сериен убиец.

Колко серийни убийци си срещнал всъщност през годините си в полицията, Алекс, шепнеше призрачният глас в главата му.

Елен прекъсна мислите му, когато почука силно на отворената врата.

— Алекс! — извика толкова високо тя, че шефът й чак подскочи.

— Какво има пък сега? — измърмори Рехт.

— Обаждат се от Каролинска — Елен беше под пара.

Алекс повдигна питащо вежди.

— Мислят, че при тях има жена на име Йелена Скорц.

За миг Алекс Рехт се поколеба дали да не отиде до университетската болница сам и да поговори с жената, за която болничният персонал предполагаше, че е издирваната Йелена Скорц. После обаче реши, че няма да бъде честно спрямо Педер. Все пак негова беше заслугата, задето изобщо успяха да я идентифицират. Затова предпочете да отидат заедно. Почувства се въодушевен. Тъкмо беше научил, че Сара Себастиансон почти е разпознала Йелена Скорц като жената, задържала я във Флемингсберг. Сара не искаше да го твърди с пълна сигурност, защото снимката, която й показали, беше прекалено стара, но предполагаше, че е същото момиче.

Педер изпадна в пълен екстаз, когато влезе в Сградата и научи, че трябва незабавно да тръгне за Каролинска, за да проведе — по възможност — първия разпит на Йелена Скорц, или Моника Сандер, както се казваше според регистъра на населението.

Той направо скочи към колата с Алекс по петите си и я подкара по-бързо от разрешеното към Солна.

Педер никога не беше шикалкавил какво най-много харесваше в полицейската професия. Живееше и гореше за уникалния прилив на адреналин, който можеше да се произведе от пробива в едно разследване. Виждаше, че и шефът му чувства същото, макар да имаше много по-дълъг опит.

Донякъде се дразнеше, че Фредрика оставаше безразлична. Докато всички се въодушевяваха, тя по-скоро се депресираше. Единствено можеше да попита: „Нима наистина е така?“ и „Не би ли могло да бъде иначе?“. Този път отчасти заслугата беше нейна разследването да се намира във фаза на пробив, така че можеше поне да направи усилие леко да се усмихне на новината. Приятно беше с колеги, които се усмихват.

Алекс и Педер не знаеха какво да очакват, когато пристигнаха в Каролинска. Естествено, беше им известно, че жената, предполагаемата Моника Сандер, е пребита до смърт и все още се намира в шоково състояние. Но нито една достигнала до тях информация не ги бе подготвила за гледката, когато прекрачиха в стаята на малтретираната.

Цялото й лице представляваше една подутина, осеяна със синини и рани. Продълговати сини резки се открояваха на шията. Лявата ръка беше гипсирана нагоре от лакътя, а дясната — превързана в областта на предмишницата. Почти цялото й чело беше с лепенки, чак до линията на косата.

Горката, мина му през ума на Педер. Горкото, бедно момиче.

Млада медицинска сестра бдеше над нея. Лицето й изглеждаше сериозно. Педер предположи, че не само той се е ужасил от размера на причиненото насилие.

Някой се изкашля дискретно зад тях. Двамата се обърнаха бързо.

Мъж с гъста посивяла коса и черни мустаци, облечен в лекарска престилка, се появи на прага. Представи се като Морган Тюлин, лекаря на Моника.

— Педер Рюд — каза Педер и пое ръката му.

Той прецени ръкостискането като вдъхващо доверие. Стабилно. Стори му се, че и Алекс е на същото мнение.

— Не знам колко информация сте получили за състоянието й? — попита лекарят.

— Не много — призна Рехт и погледна крадешком към развалината в леглото.

— Добре — каза Морган Тюлин любезно, но делово, — тогава считам за мой дълг да ви информирам. Както сами виждате, тя все още е много изтощена. Ту се буди, ту заспива много неспокойно, а и трудно говори, когато направи опит. Цялата челюст е наранена, до тази сутрин езикът й беше толкова подут, че почти запълваше устната кухина.

Педер преглътна и лекарят продължи: