Кристина Ульсон - Пепеляшките

Реши да подхване разговора по друг начин.

— Кой ти причини това? — тихо попита той.

Жената в леглото плъзгаше гипса си напред-назад върху чаршафа. Може би вече беше започнал да я сърби.

— Мъжът — прошепна тя.

Педер се наведе напред.

— Извинявай, „мъжът“?

Сестрата до леглото видимо се подразни, но си замълча.

— Мъжът — повтори жената, като видимо се опита да говори ясно. — Просто така… го… наричам.

Педер не откъсваше очи от нея.

— Мъжът ? — повтори той.

Йелена кимна бавно.

— Добре — предпазливо продължи полицаят. — В такъв случай сигурно знаеш къде живее?

— Срещаме се… само… мен — отвърна завалено тя.

— Срещате се само при теб? — повтори Педер.

Пак кимване.

— Значи не знаеш къде живее?

Йелена поклати глава.

— Навярно знаеш къде работи?

Тя отново поклати глава.

— Пси… хо… лог.

— Казал е, че е психолог?

Жената изглеждаше облекчена, че той най-накрая я е разбрал.

— Но не знаеш къде работи?

Пак поклати глава с дълбоко нещастен вид.

Педер се замисли.

— Знаеш ли каква кола кара?

Сега пък тя се замисли. Може би се опита да сбърчи чело, но лицевите мускули не се подчиняваха. Педер си помисли, че сигурно много я боли.

— Различни — прошепна след малко Йелена.

Полицаят чакаше.

— Почти никога… съща…

Този път беше ред на Педер да изглежда учуден. Копелето си джиткаше с крадени коли или вземаше под наем при нужда.

— Служеб… на… кола…?

— Предполагаш, че са различни служебни коли?

— Той каза… така…

Лъгал е за всичко останало, защо колата да правеше изключение, помисли си Педер раздразнено.

— Къде го срещна — полюбопитства той. — Имам предвид, за първи път?

Въпросът предизвика почти незабавната реакция на жената в леглото. Тя извърна поглед, сякаш ядосана. Педер изчака за миг и започна да отстъпва.

— Може би не ти се говори точно за това? — продължи внимателно той.

Поклащане на глава.

Алекс се поразмърда, все още, без да проговори.

Педер реши да се хване за думите на анонимната, която се бе обадила в полицията от Йоншьопинг. Как не се беше сетил в началото, че убитата жена трябваше да бъде безспорната изходна точка в разговора им.

Започна малко несигурно.

— Предполагаме, че мъжът, отнесъл се така с теб, е постъпвал по подобен начин и с други жени.

Йелена Скорц уморено облегна глава на възглавницата, без да губи интерес да го следи с поглед.

— Смятаме, че се опитва да вербува различни жени за някаква борба.

Тя не сведе очи, но дори Педер, който нямаше лекарско образование, забеляза, че Йелена пребледня. Сестрата се размърда неспокойно и потърси погледа му. Той обаче отбягна нейния.

— Много, много е важно да го открием — продължи Рюд, като се опита да не звучи прекалено строго. След кратко мълчание той обясни: — Изключително важно е да го открием, преди да отвлече и да убие още деца.

Жената изведнъж заскимтя и започна да се върти безпомощно в леглото.

— Не, знаете ли… — възрази сестрата и погали Йелена няколко пъти по косата. Нежно-нежно, така че да не изпитва болка.

Педер обаче се почувства много доволен от реакцията на Йелена. Сега вече знаеше, че по някакъв начин тя е замесена. Поне в изчезването на Лилиан Себастиансон.

Педер седна на ръба на леглото. Йелена отказа да го погледне.

— Йелена — настоя меко той, — мислим, че те е принудил да се забъркаш в това.

Не беше искрен, но за момента нямаше значение. Главното беше тя да се успокои, както и стана.

— Нужна ми е възможно най-подробна информация — умоляваше я Педер. — Как намира тези деца? Как ги избира?

Йелена дишаше странно тежко. Все още не ги гледаше — нито Педер, нито сестрата.

— Как ги избира?

— Майките.

Отговорът беше толкова тих, че едва я чу какво каза. Но все пак Рюд я разбра отлично.

— Добре — рече той и изчака с надежда жената да продължи.

Щом тя млъкна, Рюд веднага я попита:

— Отпреди ли познава тези жени? Как ги открива?

Йелена бавно завъртя глава, така че отново да насочи погледа си право към него. Педер направо изтръпна, щом я видя колко е мрачна.

— Човек не избира… — процеди през зъби тя. — Човек обича… всички… Или… никого.

Педер преглътна няколко пъти.

— Какво не избира? — попита той. — Не разбирам, какво не избира?

— Децата — прошепна Йелена изтощена и главата й отново застина на възглавницата. — Човек… трябва… да обича… всички.

После млъкна и затвори очи, а Педер разбра, че разговорът е приключил.