Кристина Ульсон - Пепеляшките

Но в мига, в който Педер го съзря, настроението му се скапа. За нищо на света момчето, с което се срещна в Норшьопинг, не можеше да отвлече, да скалпира и да убие малко дете. Естествено, че беше осъждан, а и си призна, че е бил учудващо дълго сърдит на Сара след раздялата, но стъпката от гнева до това да умъртви детето й повече от петнадесет години по-късно, беше безкрайно дълга.

Педер въздъхна уморено. И този ден не премина така, както си го представяше. Беше изключително щастлив, че не той, а Фредрика замина за Умео. Не само защото нямаше да му стигнат силите, а и защото сега, когато напрежението се покачваше с изчезването на второто дете, тя нямаше да му се пречка.

Чувстваше се безкрайно недоволен от това, как се развиваше случаят. Изглежда, прекрачваше границата, отвъд която можеше да го отведе фантазията му. Ясно му беше какво правеше, докато работеха над хипотезата, че собственият баща на Лилиан Себастиансон е причината тя първо да изчезне, а после да бъде открита мъртва. Виновникът в подобни случаи почти винаги беше близък на жертвата. Почти винаги. Безспорен факт, който насърчаваше здравото мислене на всеки разумен полицай. А и точно тогава липсваха други обстоятелства, които да отвличат вниманието. Нямаше други изчезнали деца, нямаше други хора, с които Сара Себастиансон да е била в конфликт.

Фредрика доста рано размърда мисълта си. Беше оградила Сара като родителя, който би трябвало да е имал връзка с убиеца, и създаде друга хипотеза, освен тази за Габриел Себастиансон. Фактът, че никой не я послуша, бе отнел, за съжаление, ценно време на разследването. Педер знаеше, че е права, но никога нямаше да го признае на глас. Най-малко заради Фредрика.

Същевременно не беше убеден, че наистина съществува вероятност да избавят Лилиан Себастиансон от смъртта. Не го вярваше. Самата Сара не подозираше, че на света съществува някой, който толкова я ненавижда, че бе готов да убие дъщеря й, за да я накаже.

Как тогава разследващите можеха да разберат какво се е случило?

Ето че беше изчезнало още едно дете. Педер усещаше нещо парещо в стомаха си. Едно бебе. Кой нормален човек можеше да нарани едно бебе? Отговорът естествено беше прост; и през ум нямаше да мине на никой здравомислещ да умъртви малко дете или бебе.

Стана му гадно, но за съжаление вероятно разследващият екип нямаше да открие и да спаси и това дете.

Педер стовари юмрук върху волана.

Какво, по дяволите, правеше? Естествено, щяха да положат максимални усилия, за да открият детето. Но ето че въздухът пак започна да не му достига. За съжаление, беше смущаващо ясно, че ако убиецът възнамерява да приключи и с дете номер две за по-малко от двадесет и четири часа, то разследващите нямаше да успеят с времето.

Ще го открием, когато той поиска да го открием, мислеше си Педер отчаяно. Там, където го остави, и когато пожелае да ни го покаже.

Полицаите можеха да бъдат герои, но можеха да бъдат и безпомощни. Рюд се замисли какво реално беше свършил през деня. Вярваше, че се е добрал до личните данни на жената, помогнала на мъжа с обувките „Еко“. Но каква всъщност беше ролята й? Беше се държала странно с едно куче на гарата във Флемингсберг. Може би, за да забави Сара Себастиансон. Беше се опитала да си набави шофьорска книжка. Може би, за да закара мъртвата Лилиан в Умео. Прекалено много „може би“, за да се чувства убеден.

Педер преглътна. Ако беше тази, за която си мислеха, ако играеше ролята, която подозираха, то в такъв случай беше абсолютно важно за разследването да я открият и да говорят с нея.

Алекс беше решил името и снимката на Моника Сандер веднага да бъдат публикувани в пресата с молба да се обадят в полицията. Тя или някой, който я познаваше. И знаеше къде се намира. Сара Себастиансон също щеше да види снимката и името, винаги съществуваше вероятност тя да потвърди, че тази жена я е задържала. Това се отнасяше и за родителите на другото изчезнало дете.

Но и Педер, и Алекс бяха убедени, че едва ли Моника Сандер е била движещата сила зад изчезването на децата. Ако описанието, което приемната майка й беше направила, отговаряше на истината, то планът бе прекалено прецизен и сложен, за да можеше самата Моника да го е измислила и изпълнила както трябва. Въпреки това, тя почти сигурно е била ключова фигура в замисъла.

Педер поклати глава. Имаше нещо, което трябваше да съобрази, което трябваше да помни.

Преглътна няколко пъти. Беше жаден, но нямаше време да спре, за да си купи нещо за пиене. Трябваше да стигне възможно най-бързо до Стокхолм и да се заеме с новото разследване, да види къде е възможно да го закачи за старото.