Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Не ни ги представяше, но разбира се, че имаше.

Полицаят сбърчи чело.

— Каква беше информацията, която така и не сте получили, преди да я вземете?

Биргита се сви.

— Че първоначално е била осиновена — отвърна тя спокойно.

— Моля?

— Жената, посочена за нейна майка в доклада, който току-що четохте, не е биологичната й майка. Моника е била осиновена.

— Но как, за бога, тази жена е била одобрена за осиновяване? — изненада се Педер.

— Защото е било, както е описано в доклада; проблемите на осиновителката са започнали със смъртта на съпруга й. Или може би много по-рано, но дотогава е живяла съвсем нормален живот с дом, работа, кола. После всичко бързо се е обърнало с главата надолу. Като млада майката вероятно се е движела в не дотам социално пристойни среди и точно в тях навлязла отново, когато останала сама с момичето и без работа.

— А Моника къде е родена? — попита Педер.

— Някъде от Прибалтика е — отвърна Биргита и поклати глава. — Не си спомням точно коя от страните, а и в точните обстоятелства около осиновяването.

Мозъкът на Педер преработи цялата информация възможно най-бързо.

— Кой ви разказа това? Че е била осиновена?

— Една секретарка в социалната служба — въздъхна Биргита. — Макар така и да не го видях на хартия. Истински провал за службата. Трябвало е да се занимаят с този случай много по-рано. Може да се каже, че момичето е преживяло двойно разочарование: първо от биологичната си майка, после от осиновителката си.

Биргита се поколеба.

— А може би и от още някое приемно семейство, но това не е сигурно.

Педер прочете отново доклада. После разгърна от тук от там албума. Куп снимки на малкото семейство — най-различни. На Коледа и на Великден. Ваканции и пътувания през уикенда.

— Опитахме — продължи Биргита Франке с треперещ глас. — Опитахме, но просто не се получи.

— Знаете ли какво се случи с нея след това? — продължи Педер. — След като ви напусна?

— Първо прекара половин година в някакво лечебно заведение, от което бяга поне десетина пъти. Веднъж дори дойде тук. После се опитаха с друго приемно семейство, но и там се провали. Докато изведнъж стана пълнолетна и оттогава нямах никаква вест от нея. Искам да кажа, преди да видя снимката във вестника.

Педер затвори внимателно албума пред себе си.

— Как я разпознахте? — попита той. — И аз виждам някои прилики с момичето на снимките, но…

Рюд поклати глава.

— От къде знаете, че е тя?

Очите на Биргита станаха напълно безизразни.

— Колието — каза тя и се усмихна. — Все още носи колието, което й подарихме, когато взе първо причастие, точно преди да се премести.

Педер грабна скицата на жената от Флемингсберг. Не беше обърнал внимание, но бе напълно вярно: около шията й имаше колие. Сребърен лъв, окачен на доста дебело сребърно синджирче.

Биргита отвори отново албума и го заразгръща до средата.

— Виждате ли? — попита тя и посочи една снимка.

Полицаят видя. Същото колие. Присъствието му на снимката го беше убедило. Беше тя.

— Беше напълно обсебена от зодии — продължи Биргита. — Затова й го подарихме. Отначало изобщо не искаше да взема първо причастие, но я съблазнихме с лагер в архипелага, казахме й, че ще получи и хубав подарък. Помислихме си, че подобна почивка ще й се отрази добре. Но и на лагера се сбила. Крадяла от другите, както се изясни след известно време.

Биргита беше готова да отсервира кафето.

— Всъщност точно тогава чашата преля — каза тя. — Ако крадеш на лагер след първото причастие, значи нямаш капка чест в душата си. Разрешихме й обаче да запази колието, което толкова много харесваше.

Педер преписа данните на Моника от доклада на социалните служби. Моника Сандер. Но после му хрумна нещо друго.

— Мога ли да го взема и да си направя копие? — попита той и леко размаха документа.

— Естествено — каза Биргита. — Може да го върнете по пощата. Важно ми е да знам кои приемни деца са живели тук.

Педер кимна, в знак, че разбира. Взе листовете и бавно се надигна от стола.

— Ако се сетите още нещо, можете да ми се обадите — добави любезно той и остави визитката си на масата.

— Обещавам — отвърна Биргита. После рече: — Като се замисля, никога не сме вярвали, че ще чуем за нея по толкова отвратителен повод.

Педер се спря.

— Как би могла да бъде въвлечена в подобна поредица от неприятности?

— Това се чудим и ние — каза Рюд. — Това се чудим и ние.

Фредрика Бергман пристигна в Умео късно следобед. Чувстваше се изморена, когато самолетът кацна. Включи си мобилния телефон и видя две нови съобщения. За съжаление едва на следващия ден щеше да се срещне с бабата на Нора и с учителя по писане на Сара Себастиансон. Часът наближаваше пет и половина. Полетът закъсня. Фредрика вдигна рамене. Всъщност за никъде не бързаше. Ако утре успееше с всички срещи, щеше да е доволна.