Кристина Ульсон - Пепеляшките

Гласът на Алекс прекъсна импулсивния му анализ на обстановката.

— Пристигна ли? — попита той.

— Да — отвърна Педер. — Тъкмо излизам от колата. Случило ли се е нещо?

— Не, само си помислих, че още пътуваш. Просто така. Може да поговорим по-късно.

С крайчеца на окото полицаят забеляза да се отваря входната врата на къщата, към която се беше запътил.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Да — отговори Алекс. — Ще продължа да шлифовам скромната си теория и ще ти се обадя по-късно. Въпреки че има още нещо.

Педер се засмя.

— Теория ли? — прозвуча като ехо. — Трябваше да потърсиш Фредрика вместо мен.

— Това и ще направя. Но както казах, има още нещо. Бивше гадже на Сара Себастиансон живее в Норшьопинг. Криминален тип, с когото е дружала, преди да замине на онзи писателски курс в Умео. Можеш ли да поговориш накратко с него, преди да се върнеш в Стокхолм?

— В Норшьопинг ли? — поколеба се Педер.

— Да — позабави отговора си Алекс, — на път ти е…

— Добре — съгласи се Рюд. — Само ми дай предисторията и ще изпълня всичко.

Алекс прозвуча облекчен:

— Фредрика ще ти се обади по-късно — обеща той. — Успех засега!

— Благодаря — каза Педер и затвори телефона.

Усмихна се на дамата, която стоеше на стълбите на къщата, и се приближи към нея.

Биргита Франке сервира домашно приготвени канелени кифлички и кафе. Педер не успя да си спомни кога за последно беше ял толкова вкусни кифлички. Взе си две наведнъж.

Жената му направи доста сериозно, но същевременно приятно впечатление. Гласът й беше строг, погледът — топъл. Косата й бе посивяла, но лицето й младееше. Беше ниска и закръглена, учила направо от живота, предположи Педер.

Полицаят я помоли дискретно да си покаже документите за самоличност и тогава видя, че току-що е навършила петдесет и пет години. Той я поздрави и още веднъж похвали кифличките й. Тя благодари и се усмихна. Малки бръчици се появиха около очите й. Отиваха й.

— Обадили сте се в полицията заради портретната скица, която публикувахме — рече най-после Педер, за да сложи край на празните приказки за кифлички и обзавеждане.

— Да — кратко отвърна Биргита. — Да, обадих се. И първо наистина бих искала да разбера дали я издирвате.

Педер отпи още една глътка кафе, погледна завесите и за първи път от години се сети за баба си.

— Нито я издирваме, нито я подозираме в нещо — каза той. — Но все пак бихме искали да говорим с нея, защото имаме причина да вярваме, че тя разполага с информация, решаваща за случая. Не мога да навляза в повече подробности.

Биргита кимна замислено.

Жената неволно му напомни за майката на Габриел Себастиансон. Старата вещица имаше много да учи от Биргита, що се отнасяше до общуването с хората.

Изведнъж домакинята стана от масата в кухнята и излезе в антрето. Педер я чу да отваря някакво чекмедже. Върна се, прегърнала голям албум, остави го пред полицая и отгърна няколко страници.

— Ето — каза жената и посочи снимките. — Тук започна всичко.

Педер ги погледна: Биргита като по-млада, мъж на нейната възраст, напълно непознат за полицая, и една девойка, която с малко фантазия би могла да заприлича на жената от Флемингсберг. На две от снимките се виждаше и един младеж.

— Моника дойде при нас, когато беше на тринадесет — започна да разказва Биргита. — Тогава беше малко по-различно да си приемен родител. Не чак толкова деца, колкото днес, се нуждаеха от друг дом, а и хората все още вярваха, че с малко любов и толерантност всички проблеми се решават.

Биргита въздъхна леко и приближи чашата с кафе.

— Но с Моника не беше така — пак въздъхна жената. — Тя беше, както я наричаше съпругът ми, увредена, не напълно здрава. На снимките изглежда почти като всички останали. Русокоса, с красиви очи и нежни черти. Но отвътре беше пълна руина. Грешно програмирана, както би се изразил един компютърджия днес.

— В какъв смисъл? — попита Педер и запрелиства албума.

Следваха още снимки с Моника и приемните й родители. Тя не се усмихваше на нито една от тях. Но Биргита имаше право. Очите и лицето й бяха наистина красиви.

— Беше израснала в такъв ужас, че впоследствие не можахме да разберем как се наехме да й станем приемни родители — добави Биргита и се хвана за главата. — Макар да мога откровено да твърдя, че не получихме цялата информация за нея, преди катастрофата да стане факт. Тогава всичко се изясни. Още кафе? — попита тя след малко.

Педер вдигна глава от албума.